Вал Макдърмид - Владение на мрака

Карен последва Бевъридж по пътеката, опитвайки се да си представи как е изглеждало всичко през онази нощ. Според досието луната е била в първа четвърт. Виждаше в мислите си тънкия полумесец и звездите, подобни на прободени с карфица дупки в небето, леденостудената нощ. Голямата мечка — с формата на черпак с дълга дръжка. Пояса и меча на Орион, и всички останали съзвездия, чиито имена не знаеше. Полицаите, скрити в гората, сигурно са дишали с отворена уста, така че дъхът им се е смръзвал още преди да излети на облачета от устните им. Видя високите кленове и се запита колко по-ниски може да са били тогава. От по-яките клонове имаше провесени въжета, на които сигурно се люлееха децата, както правеха и когато тя беше малка. С възбуденото си въображение Карен ги виждаше като примки на палач, провиснали неподвижно в мекия утринен въздух, очакващи своите жертви. Тя потръпна леко и забърза, за да настигне Бевъридж.

Той посочи нагоре, към високите скали над върховете на дърветата.

— Там горе е Нютън. Сама виждате колко стръмни са скалите. Никой не би могъл да слезе оттам, без ние да забележим. Ръководителите на операцията предположиха, че похитителите трябва да дойдат по крайбрежната пътека — от едната или от другата посока, затова разположиха по-голямата част от хората си тук, сред дърветата. — Той се извърна и посочи нещо, което приличаше на много голям камък от едната страна на пътеката. — А върху Лейдис Рок имаше един човек с автоматично оръжие. — Той изпръхтя презрително. — Но излезе, че е бил насочил оръжието в погрешната посока.

— Всичко е много по-малко от онова, което виждам в спомените си. — Сега, докато гледаше скалата, на Карен й се струваше невероятно, че някой може да си е направил труда да даде име на толкова незначителен отломък от пясъчник. Страната на скалата откъм пътеката беше отвесна, висока около двайсет и пет фута, изпъстрена с дупки и нашарена с дълги, подобни на ивици пукнатини. Истински рай за малки момчета. От другата страна тя се спускаше под наклон от четиридесет и пет градуса, изпъстрена с туфи остра трева и дребни храсти. Карен я беше виждала много по-голяма във въображението си.

— Това не се дължи само на игра на въображението ви. Знам, че сега не изглежда много внушителна, но преди двайсет години брегът беше много по-нисък, а скалата — доста по-голяма. Елате, ще ви покажа какво имам предвид.

Бевъридж я поведе надолу покрай скалата. Нямаше истинска пътека, по-скоро на това място тревата беше утъпкана от преминаващите от тук хора — много по-различно от спретнатата крайбрежна алея на Европейския съюз. След като изминаха десетина крачки покрай скалата, стигнаха до нещо като груб, тесен път от излят цимент. След още няколко фута видяха ръждясала метална халка в цимента. Карен се смръщи, опитвайки се да си изясни положението. Проследи с очи пътя, който се извиваше под ъгъл, преди да стигне до самото море.

— Не разбирам — каза тя.

— Това беше кей — поясни Бевъридж. — Тази халка е използвана за привързване на лодки. Преди двайсетина години тук можеше да пристане лодка с доста внушителни размери. Нивото на брега беше по-ниско с осем до петнайсет фута, в зависимост от това за кое място става дума. Така са успели да го направят.

— Господи! — каза Карен, оглеждайки всичко — морето, скалата, кея, гората, простираща се зад тях. — Но нали трябва да сте чули приближаването им?

Бевъридж й се усмихна като учител на най-добрия си ученик.

— Така изглежда, нали? Но ако са ползвали малка открита лодка, са можели да я докарат тук при прилив само с помощта на гребла. Ако гребецът е бил опитен, не бихте чули нищо. При това ако сте горе на пътеката, самата скала би действала като изолатор на шума. Дори плисъкът на вълните се чува много слабо. Разбира се, при бягството вече не би имало проблем да се включи моторът на пълни обороти. Биха могли да бъдат край Дайзарт или Бъкхейвън, докато полицаите успеят да вдигнат хеликоптера.

Карен отново се зае да разучава терена.

— Трудно е да се повярва, че никой не се е сетил за морето.

— Някои хора се сетиха — каза сухо Бевъридж.

— Искате да кажете, че вие сте се сетили?

— Така е, и аз, и моят сержант.

Той се обърна и се вгледа в морето.

— Но защо никой не ви е изслушал?

Той сви рамене.

— Изслушаха ме, не мога да отрека. Повикаха ни на брифинг с инспектор Лосън и Броуди Грант. Двамата просто не пожелаха да повярват, че такова нещо е осъществимо. Казваха, че голяма лодка би се набивала на очи, щяло да бъде прекалено лесно да бъде забелязана и проследена. А пък не било възможно да ползват малка лодка, защото било невъзможно да се справиш с възрастен човек, взет за заложник, в открита лодка. Казаха, че похитителите са доказали своята предвидливост и съобразителност, и че не биха поели такива глупави рискове. — Той отново се извърна към Карен и въздъхна. — Може би трябваше да бъдем по-настоятелни. Може би, ако не се бяхме отказали да настояваме, изходът щеше да бъде различен.