Вал Макдърмид - Далечно ехо

Алекс потръпна, въпреки че в уютния бар беше топло.

— Не бих пожелал такова нещо на най-големия си враг, за приятел и дума да не става. Ужасяващо е. Божичко, Пол, дори само заради теб се надявам да открият скоро виновника. Това, което се случи с нас навремето, помрачи целия ми живот.

— Същото беше и със Зиги. Така и не можа да забрави колко лесно озверява човекът. Затова си и остана крайно предпазлив в отношенията си с хората. Което прави цялата история още по-абсурдна. Той беше готов на всякакви компромиси, само и само да не си развали отношенията с някого. Не че беше безгръбначен…

— Никой никога не би могъл да го обвини в такова нещо — съгласи се Алекс. — Просто вярваше, че блага дума железни врати отваря. А какво ще кажеш за работата му? Искам да кажа, в болниците възникват немалко неприятности. Когато почине дете, или лекарите не успеят да върнат здравето му, родителите веднага започват да търсят виновника.

— Това е Америка, Алекс — каза иронично Пол. — Лекарите не поемат никакви рискове. Прекалено много ги е страх да не ги съдят. Разбира се, и на Зиги му се е случвало да не успее да спаси някой от пациентите си. Понякога пък нещата не се развиваха толкова добре, колкото се бе надявал. Но една от причините, поради които беше толкова търсен педиатър, бе именно способността му да превръща пациентите и семействата им в свои приятели. Те му вярваха, и с основание — защото той беше добър лекар.

— Знам, но понякога смъртта праща логиката по дяволите.

— Не е имало нищо подобно. Ако имаше подобни неприятности, аз щях да знам. Ние разговаряхме постоянно, Алекс. Дори и след десет години съвместен живот споделяхме всичко.

— Ами колегите му? Може да е дал повод на някой да го намрази?

Пол поклати глава.

— Не ми се вярва. Той вдигаше много високо летвата, и вероятно не всички, които работеха с него, са били в състояние да отговарят безотказно на стандартите му. Но от друга страна Зиги подбираше много внимателно екипа си. В клиниката имаше прекрасна работна атмосфера. Не вярвам там да е имало дори един човек, който да не го уважава. Разбери, колегите му бяха наши приятели. Те ни идват на гости, ние гледаме децата им, когато са заети. Сега, когато вече го няма Зиги да ръководи клиниката, и тяхното професионално бъдеще е застрашено.

— Опитваш се да го изкараш съвършен — каза Алекс. — А и двамата знаем, че не беше такъв.

Този път Пол успя наистина да се усмихне.

— Не, не беше съвършен. Но беше перфекционист. Понякога ужасно ме вбесяваше. Последния път, когато бяхме на ски, едва не ми се наложи да го смъкна насила от пистата. Имаше един завой, с който не можеше да се справи. Всеки път падаше точно там. Което означаваше, че трябва да се качим пак догоре. Но никой не убива човек, само защото го дразни с перфекционизма си. Ако Зиги ме дразнеше, просто щях да го напусна. Нали разбираш? Нямаше да ми се наложи да го убивам.

— Но ти не си искал да се разделяш с него, там е работата.

Пол прехапа устни и се загледа в мокрите кръгчета, които чашите бяха оставили по масата.

— Бих дал всичко, за да го върна — каза той едва чуто.

Алекс помълча, за да му даде време да се съвземе.

— Ще открият престъпника — каза той след малко.

— Така ли мислиш? Ще ми се да споделях увереността ти. Не преставам да мисля за това, което вие четиримата сте преживели преди толкова години. Тогава полицията така и не е успяла да открие убиеца на момичето. И заради това хората са продължили да се съмняват във вас — Пол вдигна очи към Алекс. — Аз не съм силен като Зиги. Опасявам се, че не бих могъл да живея с такава мисъл.

Със замъглени от сълзи очи Алекс се опитваше да разчете програмата на заупокойната церемония. Ако някой го беше питал коя част от музикалната програма би го разстроила най-много, той сигурно щеше да се спре на „Rock’n’Roll Suicide“ на Боуи заради съдържащото се в песента предизвикателство, заради отхвърлянето на самотата. Но по време на тази песен успя да се овладее, дори изпита възторжено умиление при вида на Зиги, заснет в далечните години на младостта им — снимката се появи на големия екран в единия край на залата на крематориума. Това, което го извади от равновесие, бе музиката, написана от Брамс за онази част от посланието на свети Павел към коринтяни, в която става дума за вяра, надежда и любов:

Wir sehen jetzt durch einen Spiegel in einem dunklen Wort. Сега виждаме смътно като през огледало.

Колко мъчително точни му се сториха сега тези думи. Това, което бе научил за смъртта на Зиги, сякаш нямаше никакъв смисъл — нито логичен, нито метафизичен.