Вал Макдърмид - Далечно ехо

Робин вдигна чашата си, но ръката му трепереше толкова силно, че стъклото се удари в зъбите му. Кръвта се бе отдръпнала от потното му, посивяло лице.

— Не мога да повярвам.

— Напълно убеден съм в това, което видях, Робин. Наистина съжалявам, предполагах, че някой ти е казал.

— Сега го чувам за първи… — Робин се озърна. Имаше вид на човек, който не знае къде е и как се е озовал тук. — Съжалявам, трябва да се махна от тук — той стана рязко и тръгна към вратата, без да обръща внимание на протестите на посетителите, когато ги блъскаше, минавайки покрай тях.

Лоусън притвори очи и въздъхна дълбоко. Работеше в полицията почти от трийсет години и още не беше привикнал да съобщава лоши новини, не успяваше да пропъди тежестта, която притискаше след това гърдите му. Тревогата загриза душата му като червей. Какво беше направил? Трябваше ли да разкрива истината пред Робин Макленън — след толкова години?

Колелцата на куфара му трополяха зад него, докато Алекс вървеше към чакалнята на летище „Сий Так“. Трудно беше да спреш поглед върху определено лице сред множеството посрещани, и ако Пол не беше махнал с ръка, можеше и да не го забележи. Алекс забърза към него и двамата се прегърнаха, обзети от непресторена скръб.

— Благодаря, че дойде — каза тихо Пол.

— Лин каза да ти предам съболезнованията й — отвърна Алекс. — Много искаше да дойде, но…

— Знам. Толкова дълго чакахте това дете, не би трябвало сега да поема никакви рискове — Пол взе куфара на Алекс и го поведе към изхода. — Как беше полетът?

— Спах почти през цялото време, докато прекосявахме Атлантическия океан. Но по време на втория полет не можах да се отпусна. Постоянно мислех за Зиги — и за пожара. Каква ужасна смърт!

Пол гледаше неотклонно пред себе си.

— Все си мисля, че аз съм виновен.

— От къде на къде? — попита Алекс, докато го следваше по пътя към паркинга.

— Нали знаеш, че преправихме цялата таванска част и я превърнахме в една голяма спалня и баня? Редно беше, докато правехме ремонта, да сложим и външна пожарна стълба. Все се канех да се обадя на строителната фирма да дойдат да я поставят, но все изникваше нещо по-важно… — Пол спря пред джипа си и вдигна куфара на Алекс, за да го сложи в багажника. Широките му рамене опъваха карираното сако.

— Всички отлагаме какво ли не — Алекс докосна рамото му с ръка. — Знаеш много добре, че Зиги не би те обвинил. Отговорността е била и негова.

Пол сви рамене и седна зад волана.

— Има един приличен мотел на десетина минути от къщата. Наех стая в него и съм запазил и за теб една, имаш ли нещо против? Ако предпочиташ да си по-близо до центъра, ще намерим нещо друго.

— Не, предпочитам да съм там, където си и ти — Алекс се усмихна едва забележимо. — За да си плачем на раменете, нали?

— Разбира се.

Двамата замълчаха, докато Пол насочваше колата към магистралата за Сиатъл. Заобиколиха града и продължиха на север. Зиги и Пол бяха построили къщата си извън града, на склона на един хълм, така че имаха невероятно красив изглед към проливите Пюджет и Позешън, както и към Маунт Уокър. Когато им отиде на гости за първи път, Алекс имаше чувството, че се е озовал в рая.

— Чакай да видиш какво става, когато завали — бе казал тогава Зиги.

Днес облаците бяха високи, светлината беше типична за такова време — бледа, но чиста. Алекс би предпочел да вали дъжд, за да бъде времето в хармония с настроението му, но като че ли нямаше изгледи желанието му да се сбъдне. Хвърли поглед през прозореца — на места се виждаха снежните шапки на далечните планински върхове. Край пътя имаше натрупан сивкав сняг, от време на време по купчините на дневната светлина проблясваха ледени кристалчета. Добре поне, че винаги досега бе идвал тук през лятото. Така гледката не му беше толкова позната и може би нямаше да събужда толкова мъчителни спомени.

Пол навлезе в едно отклонение на около две мили преди мястото, където се бе намирала изгорялата къща. Пътят се виеше през иглолистна гора, и водеше към един скалист нос, който се издигаше над остров Уидбей. Собствениците на мотела се бяха насочили към стила на някогашните блокхауси — нещо доста смешно според Алекс, когато ставаше дума за голямата постройка, в която се намираха барът, ресторантът и рецепцията. Затова пък отделните къщички за посетителите, издигнати в една редица близо до гората, бяха доста приятни. Пол остави Алекс да разопакова багажа си в къщичката, съседна на неговата и каза: