Вал Макдърмид - Далечно ехо

Настана кратко мълчание, двамата искаха да се успокоят, за да не се стигне до разправия.

— Алекс заминава за погребението — каза Лин с помирителен тон.

— О, съмнявам се, че аз ще успея — каза припряно Мондо. — Заминаваме за Франция за няколко дни. Билетите са купени, всичко вече е уредено. Освен това напоследък бях изгубил връзка със Зиги — не съм бил толкова близък с него, колкото ти и Алекс.

Лин загледа невярващо стената пред себе си.

— Но вие четиримата бяхте почти като кръвни братя! Нима това не е достатъчно, за да нарушиш плановете си?

Отново настъпи мълчание, този път по-дълго. После Мондо каза:

— Не искам да отида, Лин. Това не означава, че не ми е мъчно за Зиги. Просто мразя погребения. Разбира се, ще пиша на Пол. Какъв смисъл има да прекося половината свят, за да отида на едно погребение, което само ще ме измъчи? Това няма да върне Зиги.

Внезапно Лин се почувства изтощена, но доволна, че бе отървала Алекс от бремето на този мъчителен разговор. Най-лошото беше, че въпреки всичко намираше сили да прояви разбиране към свръхчувствителния си брат.

— Не, никой от нас не би искал да се измъчваш — въздъхна тя. — Е, оставям те.

— Само минутка, Лин — каза брат й. — Кога е загинал Зиги, днес ли?

— Да, в ранните часове на деня.

Тя чу как Мондо си пое рязко дъх.

— Това звучи доста тревожно. Нали знаеш, че днес се навършват двайсет и пет години от смъртта на Роузи Дъф?

— Не сме забравили. Учудващото е, че ти помниш.

Той се засмя с горчивина.

— Мислиш ли, че мога да забравя деня, в който бе съсипан животът ми? Датата е запечатана в паметта ми.

— Е, поне няма да забравяш годишнината от смъртта на Зиги — каза Лин, раздразнена от съзнанието, че Мондо отново успява да извърти разговора към себе си. Понякога наистина й се искаше да може да пренебрегне задълженията, налагани от роднинските връзки.

Лоусън гледаше ядосано телефонната слушалка, която току-що бе оставил на място. Ненавиждаше политиците. Току-що му се бе наложило да слуша местния представител в Шотландския парламент, който контролираше хода на следствието, поверено на Пархатка. Имаше нов заподозрян по случая, което даде повод на депутата да дрънка поне десет минути за човешките права на въпросния негодник.

У него се бе надигнало изкушението да попита как стои въпросът с човешките права на нещастника, когото онзи беше убил, но прояви здрав разум и овладя раздразнението си. Вместо това от време на време издаваше някакви звуци, които биха могли да бъдат приети като израз на съгласие. Каза си, че трябва да поговори с родителите на убития и да ги помоли да напомнят на депутата, че е редно да се грижи по-скоро за жертвите, отколкото за престъпниците. Но тъй или иначе трябваше да предупреди и Фил Пархатка да действа много предпазливо.

Погледна часовника си и се учуди, като видя колко е късно. Реши все пак да надникне в общата стая на работещите по студените досиета с надеждата, че Фил може случайно да е още там.

Но единственият човек, когото откри в този късен час в общата стая, беше Робин Макленън. Той се ровеше в някаква папка със свидетелски показания, смръщил съсредоточено чело. В светлия кръг, който настолната лампа хвърляше върху лицето му, приликата с покойния му брат беше стряскаща. Лоусън неволно потръпна — сякаш виждаше призрак, но призрак, състарил се през годините, прекарани в скитане по земята.

Лоусън се покашля и Робин вдигна глава — илюзията изчезна в момента, в който личните му особености изместиха физическата прилика.

— Добър вечер, сър — каза Робин.

— Доста си закъснял — отбеляза Лоусън.

Робин сви рамене.

— Дайан заведе децата на кино и си казах, че ще е по-добре да посвърша нещо тук, отколкото да седя в празната къща.

— Разбирам те напълно. Аз самият често се чувствам така, откакто Мериън почина.

— Момчето не е ли при вас?

Лоусън се засмя.

— Момчето е вече на двайсет и две, Робин. Майкъл се дипломира това лято — взе магистърска степен по икономика. После замина за Австралия и сега работи като куриер в Сидни. Понякога се питам за какво му беше всичкото учене. Какво ще кажеш, да пием някъде по една бира?

Робин го изгледа малко учудено.

— Защо не — каза той, затвори папката и стана.

Решиха да отидат в една малка кръчма в покрайнините на Къркалди, защото от там щеше да е най-удобно и за двамата да се приберат после у дома. Кръчмата беше пълна, шумът от разговорите се бореше за надмощие с неизбежните за това време на годината коледни песни. Барът беше окичен с гирлянди, на единия край на тезгяха се беше килнала пиянски прекалено ярка изкуствена елха. Докато „Уизърд“ изразяваха с песен желанието си всеки ден да е Коледа, Лоусън плати две бири и две малки уискита, а Робин успя да намери една по-усамотена маса в най-далечния ъгъл на кръчмата. Когато Лоусън постави бирата и уискито пред него, той отново доби малко учуден вид.