Вал Макдърмид - Далечно ехо

Някой щеше да се появи — той беше сигурен в това. Но сега, когато стрелките на часовника му пълзяха към седем часа, започнаха да го обземат съмнения. По дяволите Лоусън и неговите предупреждения да не се свързва с братята на майка си. Бе решил да им се обади. Надяваше се, че ако се появи пред тях точно на това място, споменът за Роузи ще надмогне тяхната враждебност и ще ги убеди, че и той има право да бъде считан за част от нейното семейство. А сега изглеждаше, че преценката му е била неточна. При тази мисъл у него започваше да се надига гняв.

Тъкмо тогава забеляза някакъв тъмен силует между гробовете. Беше мъж, който вървеше забързано по пътеката точно към него. Макфадън си пое рязко дъх.

Привел ниско глава срещу вятъра, човекът се отклони от алеята и тръгна между гробовете. Когато наближи, Макфадън забеляза, че държи в ръцете си малък букет. Мъжът забави крачка, спря пред гроба на Роузи и остана неподвижен, склонил глава. После, когато се привеждаше, за да остави цветята, Макфадън се появи до него. Снегът бе заглушил шума от стъпките му.

Човекът се изправи, отстъпи крачка назад и се блъсна в Макфадън.

— Какво, по… — започна той, обръщайки се рязко назад.

Макфадън вдигна ръце, за да изрази добрите си намерения.

— Съжалявам, не исках да ви стресна.

Смъкна качулката на якето си, за да успокои още повече другия.

Човекът го изгледа намръщено, склонил глава на една страна, все така нащрек.

— Познавам ли ви отнякъде? — попита той с доста нападателен тон.

Макфадън не се поколеба нито миг.

— Имам основания да предполагам, че съм ваш племенник — заяви той.

Лин остави Алекс да говори по телефона. Скръбта се беше разположила като тежка буца в гърдите й. Потънала в мисли, тя отиде в кухнята, зае се да реже пилешко, без изобщо да осъзнава какво прави, после, все така автоматично, сипа месото в една дълбока тава заедно с едро нарязан лук и чушки. Отвори консерва с готов сос, сипа и него в тенджерата, наля малко бяло вино, покри тавата с капака и я пъхна във фурната. Както обикновено, беше забравила да я включи предварително. Набоде няколко картофа с вилица и ги постави на по-горната решетка на фурната. Реши, че Алекс трябва да е приключил разговора с Уиърд. Не можеше повече да отлага, време беше да се обади на брат си.

Когато се замислеше за тези неща, винаги й се бе струвало малко странно, че въпреки кръвната близост, въпреки че тя самата винаги се бе отнасяла с презрение към онзи вид набожност, към който се числеше Уиърд с неговите проповеди за адския огън и вечното проклятие, всъщност Мондо се беше откъснал най-много от някогашната четворка. Лин често си казваше, че ако той не беше неин брат, най-вероятно Алекс отдавна щеше да му е изгубил следите. От географска гледна точка той живееше най-близо до тях, в Глазгоу. Но към края на следването им беше станало ясно, че Мондо има желание да прекъсне всички връзки, които му напомняха за детството и юношеството.

Той първи напусна Шотландия — веднага след дипломирането си замина за Франция, надявайки се да осъществи мечтата си за академична кариера. През следващите три години не се върна нито веднъж, дори за погребението на баба им. Лин се съмняваше, че би удостоил с присъствието си и сватбата им, ако междувременно не се беше върнал в Обединеното кралство, за да преподава в университета в Манчестър. Всеки път, когато Лин се опиташе да разбере причините за дългото му отсъствие от страната, той успяваше да се измъкне. Брат й беше открай време специалист по уклончивите отговори.

Лин, която бе непоклатимо свързана с корените си, не можеше да разбере защо човек би пожелал да загърби историята на собствения си живот. Не можеше да се твърди, че Мондо е имал тежко детство и че има мъчителни спомени от юношеството си. Разбира се, той си беше мамино детенце, но приятелството с Алекс, Уиърд и Зиги бе най-сигурната му защита срещу тормоза на училищните побойници. Лин още помнеше колко завиждаше тогава на момчетата за непоклатимото им приятелство, за лекотата, с която винаги успяваха да си намерят някакво забавление — за ужасната им музика, за белите и пълното пренебрежение, което проявяваха към всякакви авторитети. Решението на брат й да прекъсне доброволно връзките си с приятелите, които му бяха такава солидна опора, й се струваше направо мазохистично.

Лин знаеше отлично, че той е слабохарактерен. При първия признак за неприятности Мондо незабавно се изпаряваше. Но според нея това би трябвало да бъде още една причина той да иска да съхрани близостта с приятелите, които му бяха помагали в толкова трудни моменти. Беше попитала Алекс за неговото мнение, но той просто бе свил рамене: