Вал Макдърмид - Далечно ехо

— Това е колата на Сами Сийл.

— Този, който ни преподаваше металообработване по трудово?

— Именно.

Уиърд се ухили. Първото нещо, което направиха в часа по обработка на метали, беше магнитна кутия за резервни ключове, която се прикрепя към шасито на колата.

— Щур късмет.

— Особено за теб, тъпанар такъв. Добре, че Зиги я видя.

Колко по-различно можеше да свърши всичко, каза си Уиърд. Ако го нямаше Зиги, за да го отърве, нищо чудно да го бяха арестували, а после, с досие в полицията, целият му живот щеше да се обърка. Вместо да го остави да сърба попарата, която си беше надробил, Зиги успя да намери начин да го спаси, при това излагайки себе си на опасност. Подпалването на чужда кола не беше шега работа за едно почтено и амбициозно момче. Но Зиги не се поколеба.

Уиърд трябваше да му благодари не само за това, а и за много други случаи, когато му беше помагал. Затова беше редно да държи проповед на погребението, да говори за прошката и покаянието. За Зиги вече беше много късно, но с Божия помощ можеше да спаси някоя друга заблудена душа.

Чакането бе едно от нещата, които се удаваха най-добре на Греъм Макфадън. Осиновителят му беше страстен любител-орнитолог и момчето често бе принудено да прекарва часове в чакане да се появи някой рядък екземпляр на птичето племе, достоен за интереса на баща му, който вдигаше най-сетне бинокъла към очите си. От малък беше привикнал да седи напълно неподвижно — беше готов на всичко, стига да можеше да избегне отровния сарказъм на баща си. От постоянните му обвинения той изпитваше болка като от удар и затова се стараеше да направи всичко, което бе в рамките на ограничените му възможности, за да ги избегне. Скоро научи, че ключът се крие в начина на обличане — трябваше да е подходящо облечен за стоене на открито. Затова и сега, макар да му се налагаше да прекарва по-голямата част от деня на снега, изложен на пристъпите на студения северен вятър, той не се чувстваше зле във ватирания си анорак, непромокаемите подплатени панталони и дебелите зимни обувки. Беше доволен, че се сети да донесе и сгъваемо столче, защото наблюдателният му пост не предлагаше никакви удобства за сядане — освен ако не решеше да седне на нечия надгробна плоча, а това му се струваше невъзпитано.

Беше си взел отпуск. За целта се наложи да излъже, но нямаше друг изход. Знаеше, че постъпва нередно по отношение на колегите си, защото в негово отсъствие можеха да пропуснат извънредно важен за тях срок. Но имаше и по-важни неща от спазването на срока в някакъв договор, за да си получиш обещаните пари. Освен това никой не би предположил, че съвестен служител като него лъже, за да се измъкне от работа. Умееше да лъже много добре, точно както успяваше да придобие незабележителен вид и да стои дълго неподвижен. Беше уверен, че Лоусън не се бе усъмнил нито за миг в твърдението му, че е обичал хората, които го бяха осиновили. При това той наистина се опита да ги обикне — Бог му беше свидетел. Но тяхната емоционална студенина в съчетание с постоянно изразяваното им неодобрение и разочарование унищожиха способността му да изпитва привързаност, превърнаха го в безчувствен самотник. Той беше убеден, че истинската му майка не би се държала така с него. Но тъй като му беше отнета възможността да провери верността на предположението си, му остана единствено надеждата, че ще успее да помогне по някакъв начин за залавянето на човека, който бе виновен за това — защото той трябваше да си плати. Беше възлагал големи надежди на срещата с Лоусън, но явната некомпетентност на полицията провали очакванията му. Все пак това, че вариантът, който бе най-близо до ума, се оказа неосъществим, не означаваше, че трябва да губи надежда. Беше научил това през дългите години, в които се занимаваше с програмиране.

Не беше уверен, че бдението му ще даде резултат, но нещо го караше да стои тук. Ако и това не свършеше работа, щеше да намери друг начин да постигне целта си. Беше пристигнал малко след седем и веднага се бе упътил към гроба. Беше идвал тук и преди, и бе разочарован, че не можа да се почувства по-близо до майка си, която така и не бе видял. Този път обаче остави скромния букет пред надгробната плоча и се упъти към удобния наблюдателен пункт, който бе набелязал при предишното си идване. Когато застанеше тук, можеше да се скрие почти изцяло зад пищния надгробен паметник на някакъв бивш градски съветник, но нищо не препречваше гледката към мястото, където Роузи бе намерила вечен покой.