Вал Макдърмид - Далечно ехо

— Последната година в Сейнт Андрюз беше много тежка за всички нас. Най-вероятно той просто иска да я забрави.

В това имаше някаква логика. Тя познаваше достатъчно добре Мондо, за да разбира срама и чувството за вина, които го измъчваха след смъртта на Барни Макленън. Налагаше му се да търпи подигравки в кръчмите, където го съветваха следващия път, когато реши да се самоубива, да го направи както трябва. Той страдаше и от мъчителното съзнание, че егоистичното му позьорство бе станало причина друг човек да изгуби живота си. Трябваше да се примири и с обичайните психиатрични консултации, чийто единствен резултат бе, че му пречеха да забрави ужасния миг, когато опитът му да привлече внимание върху собствената си личност завърши с истински кошмар. Лин предполагаше, че присъствието на тримата му приятели също будеше у него спомени, които той би предпочел да заличи от паметта си. Известни й бяха и смътните подозрения на Алекс, че Мондо премълчава нещо във връзка със смъртта на Роузи Дъф, макар да знаеше, че Алекс никога не би ги огласил. А всъщност това си бяха чисти глупости. Ако изобщо някой от тях бе имал възможността да извърши убийство през онази нощ, това беше Уиърд, изгубил всякаква връзка с действителността под въздействието на алкохола и наркотиците, а може би и вбесен, че подвизите му с лендроувъра не впечатляват момичетата така, както се бе надявал. Внезапно обзелата го неистова набожност винаги й се бе струвала странна.

Но каквито и да бяха причините за почти постоянното отсъствие на брат й през изминалите двайсетина години, той винаги й бе липсвал. Когато бяха съвсем млади, тя си бе представяла как ще се сприятели с момичето, което той ще вземе за жена; как ще отглеждат заедно децата си и това ще ги сближи още повече; как постепенно ще се превърнат в едно от онези големи, задружни семейства, които споделят добро и зло. Но не се случи нищо подобно. След поредица нестабилни връзки Мондо най-сетне се ожени за Елен, французойка, негова студентка, десет години по-млада от него. Елен дори не си правеше труда да скрива презрението си към всеки, който не бе в състояние да разговаря с лекота за Фуко и висша мода. Към Алекс се отнасяше с явно пренебрежение, задето бе предпочел бизнеса пред изкуството. Към Лин бе развила хладно покровителствено отношение — все пак сестрата на мъжа й се бе утвърдила като реставратор. Мондо и Елен също нямаха деца и най-вероятно нямаше и да имат, но според Лин това се дължеше на личен избор.

Лин се надяваше, че разстоянието ще облекчи по някакъв начин задачата й, но въпреки това едва успя да се принуди да вдигне телефонната слушалка. Отсреща отговориха още при второто позвъняване — беше Елен.

— Здравей, Лин. Радвам се да те чуя. Сега ще повикам Дейвид — почти съвършеният й английски сам по себе си звучеше като укор. Преди Лин да успее да я предупреди за причината, поради която се обаждаше, Елен остави слушалката. Измина една дълга минута, после тя чу добре познатия глас на брат си.

— Лин! — каза Мондо с тон на искрена загриженост. — Как си?

— Мондо, опасявам се, че имам лоши новини.

— Нещо за нашите? — прекъсна я той незабавно.

— Не, те са добре, снощи говорих с мама по телефона. Това, което се е случило, наистина е тежък удар. Днес следобед Алекс разговарял със Сиатъл — Лин почувства как гърлото й се свива при мисълта за това, което предстоеше да каже. — Зиги е мъртъв.

Мълчание. Лин не можеше да прецени дали мълчанието се дължи на шок или на търсене на подходяща реакция.

— Съжалявам — продължи тя.

— Не съм чувал да е болен — проговори Мондо най-сетне.

— Не беше болен. Снощи къщата се запалила. Зиги спял — загинал в пожара.

— Това е ужасно! Господи, горкият Зиги! Не мога да повярвам. Той винаги е бил толкова благоразумен — Лин чу някакъв странен звук, който почти наподобяваше смях. — Ако някой от нас трябваше да загине в пламъци, човек би очаквал това да е Уиърд. Винаги се набутваше в разни произшествия. Но Зиги?

— Знам. Трудно е да се повярва.

— Божичко, горкият!

— Да. Като си помисля колко хубаво си изкарахме с него и Пол, когато бяхме в Калифорния през септември — другото ми се струва нереално.

— А Пол? И той ли е загинал?

— Не. Тъкмо тази нощ бил заминал. Когато се върнал, разбрал, че къщата е изгоряла и Зиги е мъртъв.

— Лошо. Това ще насочи подозренията към него.

— Убедена съм, че в този момент това никак не го вълнува — сопна се Лин.

— Не ме разбираш. Исках да кажа, че това ще направи всичко още по-мъчително за него. Господи, Лин, да не мислиш, че не знам какво е всички да те мислят за убиец! — Мондо повиши тон на свой ред.