Вал Макдърмид - Далечно ехо

Излезе на скокове от паркинга и се упъти към изхода, откъдето щеше да се озове на крайбрежната алея, която се виеше в продължение на две мили край стената, издигната по продължение на брега. Виждаше уличните лампи като оранжеви петна, алените букви на предното стъкло изглеждаха черни, докато колата продължаваше напред, занасяйки ту наляво, ту надясно, а той сменяше хаотично скоростите. Смееше се като луд, та едва успяваше да задържи волана прав.

Не можеше да повярва, че стигна толкова бързо до края на алеята. Изви волана рязко надясно и по някакъв начин успя да овладее колата, завивайки покрай автобусното депо. За щастие срещна малко коли, през тази мразовита февруарска нощ повечето хора бяха предпочели да си останат у дома. Натисна педала на газта и полетя по Инвъртийл Роуд, под моста, по който минаваше железопътната линия, покрай Джоубейнс Роуд.

Превишената скорост беше в основата на злополуката. Пътят се заизкачва нагоре, предстоеше ляв завой, когато Уиърд мина през една замръзнала локва и колата се подхлъзна. Времето като че ли забави ход. Колата се завъртя като в бавен валс на триста и шейсет градуса. Той завъртя отчаяно волана, но това влоши нещата допълнително. Изведнъж видя тревистия склон в предното стъкло, после колата се килна рязко настрани и той падна върху вратата, дръжката за отваряне на прозореца се заби в ребрата му.

Нямаше представа колко дълго е лежал така, замаян и измъчван от болки, заслушан в тракането на работещия двигател, който постепенно се охлаждаше от нощния въздух. След време видя как вратата над главата му изчезва и на нейно място се появяват уплашените лица на Алекс и Зиги, които гледаха надолу към него.

— Шибан тъпанар! — разкрещя се Зиги в момента, в който се успокои, че Уиърд не е получил тежки наранявания.

По някакъв начин той успя да се изкатери нагоре, докато приятелите му го дърпаха за ръцете, а той крещеше от болка заради счупените ребра. Отпусна се задъхан на покритата със скреж трева. При всяко вдишване имаше чувството, че в ребрата му се забива нож. Едва след малко осъзна, че на пътя край смачкания форд ескорт беше паркиран един остин алегро — фаровете му прерязваха мрака и хвърляха наоколо странни сенки.

Зиги го изправи на крака и го повлече към пътя.

— Шибан идиот — повтаряше той, докато го настаняваше на задната седалка на колата.

Зашеметен от болка, Уиърд се заслуша в последвалия разговор.

— Какво ще правим сега? — попита Мондо.

— Алекс ще ви откара с колата обратно до крайбрежната алея, и ще оставите тази кола там, откъдето я взехме. После всички се прибирате. Ясно ли е?

— Но Уиърд е ранен — възрази Мондо. — Трябва да го откараме в болницата.

— Как пък не — та всички да разберат, че е пострадал при катастрофа.

Зиги се приведе навътре в колата и вдигна два пръста пред очите на Уиърд.

— Колко пръста са това, глупако?

Уиърд фокусира с усилие погледа си и изпъшка:

— Два.

— Видяхте ли, дори няма сътресение. Да се чуди човек. Винаги съм знаел, че има чугунена глава. Има само счупени ребра, Мондо. В болницата няма да направят нищо, само ще му дадат обезболяващи.

— Но него го боли ужасно. Какво ще каже, когато се прибере?

— Негова работа. Ако иска, да каже, че е паднал по стълби.

Зиги отново пъхна глава в колата.

— Ще ти се наложи да понесеш страданията с усмивка, глупако.

Уиърд се стегна и се поизправи на седалката.

— Ще се оправя някак.

— А ти какво ще правиш? — попита Алекс, докато сядаше зад волана на остина.

— Ще изчакам пет минути, за да съм сигурен, че ще сте достатъчно далече. После ще запаля форда.

Сега, трийсет години по-късно, Уиърд си спомняше съвсем ясно потресеното изражение на Алекс.

— Какво?!

Зиги потърка лицето си с ръка.

— Колата е покрита с отпечатъци от пръстите ни, а на всичкото отгоре сме оставили и запазената си марка на предното стъкло. Докато само драскахме по стъклата, нямаше опасност полицията да се заинтересува от нас. Но това тук е открадната и блъсната кола. Да не мислите, че ще приемат това на майтап? Колата трябва да бъде изгорена. И без това вече е за боклука.

Не бяха в състояние да възразят. Алекс подкара колата и се озова без проблеми на шосето, озъртайки се за някое отклонение.

Дни по-късно Уиърд се сети да го попита:

— Кога си се учил да шофираш?

— Миналото лято. На плажа на бара. Братовчед ми ме научи.

— А как подкара остина без ключове?

— Не го ли позна?

Уиърд поклати глава.