Вал Макдърмид - Далечно ехо

— Нали сега има ДНК-анализи? Това поне звучи обещаващо. Бяхте открили сперма по дрехите й.

Лоусън отклони поглед. Очите му паднаха върху стара снимка, отпечатана на магнит за хладилник. Роузи Дъф се усмихваше лъчезарно от далечното минало. Прониза го мъчително чувство за вина.

— В това отношение има проблем — каза той, очаквайки със страх неизбежната реакция.

— Какъв проблем?

— Веществените доказателства са преместени някъде и не можем да ги намерим.

Дъф се изправи. Цялото му тяло се напрегна.

— Загубили сте веществените доказателства?

В очите му блесна яростта, добре позната на Лоусън отпреди години.

— Не съм казал, че сме ги загубили. Казах, че са преместени някъде и не можем да ги намерим. Не са на мястото, където трябваше да бъдат. Правим всичко възможно, за да ги открием, и аз се надявам, че рано или късно ще попаднем на тях. Но засега не можем да предприемем нищо.

Дъф сви юмруци.

— Значи онези четири копелета продължават да се чувстват в безопасност?

Дори цял месец по-късно, когато отиде на риболов, уж за да си почине, Лоусън не можеше да се отърве от спомена за яростта на Дъф. Оттогава не беше чувал нищо за брата на Роузи. Затова пък синът й му се обаждаше редовно. А мисълта за справедливия им гняв го караше да осъзнава още по-остро нуждата от някакъв резултат в подновените следствия. Годишнината от смъртта на Роузи подчертаваше допълнително тази необходимост. Той въздъхна, бутна стола си назад и тръгна към общата стая.

Алекс се взираше във входа на собствената си къща и алеята зад него, сякаш ги виждаше за първи път. Нямаше никакъв спомен как бе напуснал Единбург, нито пък от прекосяването на моста над Форт и влизането в Норт Куийнсфери. Все така зашеметен, той паркира колата в далечния край на калдъръмената алея — така, че да може Лин да паркира по-близо до къщата.

Солидната каменна къща се извисяваше на една скала, близо до масивните пилони на висящия мост, по който минаваше железопътната линия. Толкова близо до морето не можеше да се задържи сняг. Земята беше хлъзгава от киша и Алекс залитна на няколко пъти, докато стигне от колата до входната врата. Първото нещо, което направи, когато влезе, беше да избере мобилния телефон на Лин, за да я предупреди да стъпва внимателно, когато се прибере.

Прекоси широкото фоайе, палейки лампите, покрай които минаваше, и погледна масивния часовник, изправен в ъгъла. Рядко се случваше да се прибере през седмицата у дома по време, когато поне на теория е все още ден — но днес небето беше толкова мрачно, че сякаш беше по-късно. Лин щеше да се прибере след не по-малко от час. Имаше нужда от компания, но явно дотогава щеше да се задоволи с компанията на бутилката.

Отиде в трапезарията и си сипа бренди. Напомни си да не прекалява. Ако се напиеше, всичко щеше да изглежда още по-зле. Взе чашата и тръгна към голямата остъклена зимна градина, откъдето се разкриваше прекрасен изглед към устието на Форт. Седна и остана така в сивия полумрак, без да забелязва примигващите светлинки на корабите, които се плъзгаха по водата. Още не беше в състояние да преработи новината.

Човек не може да стигне до четиридесет и шестгодишна възраст, без да загуби някой близък. Но досега той бе имал късмет. Наистина, когато навърши двайсет, му се наложи да присъства на четири погребения едно след друго — изпрати двамата си дядовци и двете си баби. Но това не е нещо неочаквано, когато става дума за седемдесет — осемдесетгодишни хора, а и опечалените бяха единодушни, че и четиримата се бяха „отървали от мъките“. Неговите родители и родителите на жена му бяха живи и здрави. До днес същото се отнасяше и до близките му приятели. Последният му сблъсък със смъртта на близък човек беше преди две години, когато началникът на печатарския цех във фирмата му загина при катастрофа. Алекс се натъжи от загубата, защото го харесваше и като човек, и като професионалист, но не можеше да симулира дълбока скръб, каквато не изпитваше.

Това беше съвсем различно. Зиги беше част от живота му в продължение на повече от тридесет години. Зиги беше до него при всеки преход от една възраст в друга; спомените им бяха общи. Без Зиги Алекс се чувстваше изгубен в собственото си минало. Припомни си последната им среща. Двамата с Лин бяха прекарали две седмици в Калифорния в края на лятото. Зиги и Пол тръгнаха с тях на тридневен преход в Йосемитите. Небето беше яркосиньо, фантастичният планински релеф се открояваше рязко на слънчевата светлина — всяка подробност бе ясно очертана като на гравьорска плака. Последната вечер, която щяха да прекарат заедно, отидоха с колата до брега и се настаниха в един хотел, построен на някакъв нос над Тихия океан. След вечеря Алекс и Зиги се оттеглиха с шест бири от местното производство и се заеха да оценяват досегашния си живот, решавайки със задоволство, че за тях нещата са се наредили добре. Говориха и за бременността на Лин, и Алекс установи със задоволство, че Зиги искрено се радва на новината.