Вал Макдърмид - Далечно ехо

Макфадън като че ли имаше желание да удари някого.

— Как е възможно да се случи такова нещо?

— Единственото обяснение, което мога да дам, е че хората не са непогрешими — Лоусън се сгърчи под погледа на младия мъж, излъчващ ярост и презрение. — И на нас ни се случва да сбъркаме.

Макфадън поклати глава.

— Това не е единственото възможно обяснение. Някой може да е укрил доказателствата.

— И защо да го прави?

— Ами то е повече от ясно. Убиецът не би могъл да остави нещата така, нали? Вече всеки знае за възможностите на ДНК-анализа. Веднага щом се появиха съобщенията, че подновявате следствията по неразкрити убийства, той е разбрал, че трябва да действа незабавно.

— Но доказателствата се намираха в склада на полицейския участък, а не ми е известно някой да е нахлувал там с взлом.

— Не е и необходимо. Достатъчно е било да се размахат достатъчно пачки под носа на някого. На този свят всеки си има цена, дори служителите на полицията. Човек не може да отвори вестник или да включи телевизора, без да научи за нов случай на корупция в полицията. Може би е редно да проверите кой от служителите ви е заживял по-нашироко напоследък.

Внезапно Лоусън бе обзет от безпокойство. Под привидно спокойната и разумна повърхност у Макфадън се прокрадваха някакви признаци на параноя.

— Това е много сериозно обвинение — поде заместник-началникът на полицията. — При това лишено от всякакви реални основания. Можете да ми вярвате, че каквото и да се е случило с веществените доказателства, то е било резултат на обикновена небрежност.

Макфадън го изгледа с възмущение.

— Така значи, решили сте да прикриете гафа.

— Не прикриваме нищо, господин Макфадън. Мога да ви уверя, че следователката, която се занимава със случая, провежда подробно претърсване на складовата ни база. Не е изключено тя да успее да намери загубените доказателства.

— Но не е много вероятно — допълни мрачно Макфадън.

— Не — съгласи се Лоусън. — Не е много вероятно.

Минаха няколко дни, преди Джеймс Лоусън да успее да предприеме нещо по повод неприятния разговор с незаконния син на Роузи Дъф.

Беше поговорил набързо с Карен Пири за възможностите да открият нещо в склада за веществени доказателства, но тя беше обзета от мрачен песимизъм.

— Това е като да търсиш игла в купа сено, сър — каза Карен. — А междувременно вече открих три объркани етикета на други доказателствени материали. Ако тези факти станат обществено достояние.

— В никакъв случай не бива да допускаме такова нещо.

Карен го изгледа ужасено.

— О, господи, разбира се, че не.

Лоусън се беше надявал, че ще успее да прикрие гафа с доказателствените материали по случая „Роузи Дъф“. Но собствената му небрежност при разговора с Макфадън провали надеждите му. Сега щеше да се наложи да признава отново проявената от полицията небрежност. Ако пък се разчуеше, че не е съобщил на близките на убитата за изчезналите веществени доказателства, всички вестници щяха да се заемат да очернят името му на първа страница. А това не би било от полза за никого.

През изминалите двайсет и пет години в Страткинес не бяха настъпили особени промени. Лоусън отбеляза това наум, докато паркираше колата пред Кабърфийд Котидж. Тук-там имаше нови къщи, но по всичко личеше, че селото е устояло на изкусителните оферти на строителните фирми. Лоусън си каза, че това всъщност е доста изненадващо. С този изглед Страткинес беше готова плячка за някоя хотелска фирма — веднага биха построили някой елегантен и скъп хотел със съответното игрище за голф. Но дори обитателите на къщите да се бяха сменили, селото си беше все още село, а не курорт.

Той отвори градинската порта и забеляза, че градинката е все така спретната, като че ли Арчи Дъф беше още сред живите. Може пък Брайън да бе опровергал първоначалните мрачни изгледи и да се бе превърнал в копие на баща си. Лоусън позвъни и зачака.

Човекът, който му отвори, беше в извънредно добра форма за възрастта си. Въпреки че Брайън Дъф отдавна беше прехвърлил четиридесетте, изглеждаше поне десет години по-млад. Имаше здравия тен на човек, който обича да прекарва много време на открито, късата му коса почти не бе оредяла, а тясната тениска разкриваше мускулест гръден кош и стегнат корем, почти без тлъстини. Застанал пред него, Лоусън внезапно се почувства като старец. Брайън го изгледа от горе до долу и си позволи в гласа му да се прокрадне известно презрение.

— О, това сте вие — каза той.