Вал Макдърмид - Далечно ехо

— Разбира се, това е една възможна теория. Но след като никой не е знаел кой е баща на детето й, тя също няма да ни доведе до никъде.

— Но навремето полицията не е знаела, че Роузи е имала дете. Сигурен съм, че никому не е минало през ума да разпитва имала ли е приятел четири години преди смъртта си. А може пък братята й да знаят кой е баща ми.

Лоусън въздъхна.

— Не искам да събуждам у вас фалшиви надежди, Макфадън. Като начало, Колин и Брайън Дъф нямаха по-голямо желание от това да се доберат до убиеца — той започна да изброява на пръсти. — Ако бащата на детето на Роузи е бил все още в града или ако се е бил появил отново, те щяха незабавно да дойдат при нас и да настояват да го арестуваме. Ако бяхме отказали по някакви причини, те със сигурност щяха да го пребият, ако не и нещо повече.

Макфадън сви устни така, че те заприличаха на тънка черта.

— Искате да кажете, че нямате намерение да проследите тази възможност?

— Ако ми разрешите, бих взел тази папка със себе си, за да копирам документите и да предам копията на следователя, комуто е възложено повторното проучване на убийството на майка ви. Не виждам причини да не приложим тези нови данни към документацията по случая — може все пак да се окажат от полза.

За миг в очите на Макфадън проблесна искрица на тържество, сякаш бе постигнал желаната победа.

— Значи приемате за истина това, което ви казах? Че Роузи е моя майка?

— По всичко личи, че говорите истината. Разбира се, ще се наложи и ние да направим своите проучвания.

— Вероятно ще искате да ми направите кръвна проба?

Лоусън се намръщи.

— Кръвна проба ли?

Макфадън скочи на крака във внезапен пристъп на активност.

— Почакайте малко — каза той и излезе от стаята. Когато се върна, държеше в ръце дебела книга с меки корици, която веднага се отвори на една определена страница.

— Прочел съм всичко, написано за убийството на майка ми — каза той и подаде книгата на Лоусън.

Той хвърли поглед на корицата.

Престъпление без наказание — най-прочутите неразкрити убийства през двайсети век. На случая „Роузи Дъф“ бяха отделени пет страници. Лоусън прехвърли набързо текста. Беше впечатлен — авторите не бяха объркали почти нищо. Прочетеното върна съвсем ясно в съзнанието му спомена за мига, когато се изправи пред тялото на Роузи в снега.

— Все още не разбирам какво имате предвид — каза той.

— Тук пише, че по тялото и дрехите й са били открити следи от сперма. Знае се също така, че колкото и примитивни да са били тогава лабораторните изследвания, все пак сте успели да установите, че спермата може да е била на трима от студентите, които са я открили. Но сега, с новите възможности, които дава ДНК анализът, можете да сравните откритите образци с моето ДНК — тогава ще се разбере дали убиецът и баща ми са едно и също лице.

Лоусън започваше да се чувства като Алиса в огледалния свят. Напълно разбираемо беше желанието на Макфадън да се добере до всички съществуващи данни за баща си. Но да стига в желанието си дотам, че да предпочита да го уличи в убийство, вместо никога да не го намери, това вече беше неестествено.

— Ако се заемем с ДНК-анализи, няма да сравняваме образеца с вашето ДНК — каза той възможно най-меко. — Ще го сравним с ДНК-данните на четирите момчета, които се споменават в тази книга. Онези, които откриха тялото.

Макфадън реагира незабавно.

— Казахте „ако“.

— „Ако“ ли?

— Казахте „ако се заемем ДНК-анализи“. Не „когато“, а „ако“.

Не, това не беше „Алиса в огледалния свят“. По-скоро „Алиса в страната на чудесата“. Лоусън изгуби почва под краката си — имаше чувството, че пада стремително в дълбоката заешка дупка. Болката ниско под кръста незабавно се обади. Някои хора реагираха болезнено на промени във времето; ишиасът на Лоусън се активираше безотказно в стресови ситуации.

— Трябва да споделя една неприятна подробност, която наистина ни поставя в лоша светлина, господин Макфадън — каза той, прибягвайки до защитата на официалния тон. — По някое време през изминалите двайсет и пет години веществените доказателства, свързани с убийството на майка ви, са били изгубени.

Макфадън присви очи и го изгледа едновременно невярващо и гневно.

— Как така изгубени?!

— Просто така. Складът, където се съхраняват веществените доказателства, беше местен няколко пъти — веднъж, когато полицейският участък на Сейнт Андрюз се пренесе в нова сграда. После старите материали бяха препратени в общия склад на централата. А наскоро получихме нова сграда за складове и архиви. По време на някое пренасяне пликовете, съдържащи веществените доказателства по убийството на майка ви, са изчезнали. Когато ги потърсихме, се оказа, че ги няма в кутията, където би трябвало да бъдат.