Вал Макдърмид - Далечно ехо

Той се отдръпна от прозореца. Животът му скоро щеше да се промени. И може би, ако положеше необходимите усилия, щеше да успее веднъж завинаги да се освободи от хватката на миналото. Имаше намерение да започне от днес. Щеше да запази маса в ресторанта на последния етаж в Музея на Шотландия. Щеше да изведе Лин на вечеря, вместо да седи у дома и да се отдава на мрачни мисли.

Точно когато посегна към телефона, той започна да звъни. Стреснат, за миг Алекс го загледа глупаво, после вдигна слушалката.

— Алекс Гилби на телефона.

Трябваше му време, за да свърже гласа, който чу от другата страна, с определено лице. Беше познат глас, но и през ум не би му минало, че тъкмо този човек би могъл да го потърси по телефона — нито днес, нито когато и да било.

— Алекс, обажда се Пол. Пол Мартин.

Гласът беше още по-труден за разпознаване, защото човекът, който говореше, явно не беше на себе си.

Пол. Приятелят на Зиги. Специалист по ядрена физика (каквото и да означаваше това) с физика на състезател по американски футбол. Човекът, който през изминалите десет години бе успял да върне усмивката на лицето на Зиги.

— Здравей, Пол. Това наистина е изненада.

— Алекс, не знам как да започна… — гласът на Пол му изневери. — Имам лоши новини.

— Зиги?

— Той е мъртъв, Алекс. Зиги е мъртъв.

Алекс понечи да разтърси телефона — като че ли някакъв дефект на апарата му бе попречил да разбере правилно Пол.

— Не — каза той. — Не, трябва да има някаква грешка.

— Иска ми се да беше така — отвърна Пол. — Но няма грешка, Алекс. Къщата… запалила се снощи. Изгоряла е до основи. Моят Зиги… е мъртъв.

Алекс се беше вторачил в стената с невиждащ поглед. „Зиги свири на китара“, повтаряше си той наум кой знае откъде изникналата безсмислена фраза.

Не, вече не свиреше.

Въпреки че цял ден пишеше датата заедно с инициалите си на всякакви бележки и документи, Джеймс Лоусън бе забравил напълно нейното значение. Когато обаче попадна на една заявка от следовател Пархатка, в която той изискваше разрешение за ДНК-анализ на възможен заподозрян в неговия случай, при съчетанието от датата и мисълта за студените досиета нещо проблесна в съзнанието му. Не можеше вече да избяга от спомена — днес беше двайсет и петата годишнина от смъртта на Роузи Дъф.

Запита се как ли преживява този факт Греъм Макфадън. После се поразмърда на стола си, притеснен от спомена за странния им разговор. Първоначално Лоусън изобщо не можа да повярва. По време на цялото разследване на убийството не бе станало дума за никакво дете. Нито семейството на Роузи, нито някой от приятелите й бяха намекнали за съществуването на такава тайна. Но Макфадън беше категоричен.

— Трябва да сте разбрали, че е раждала — настояваше той. — Възможно ли е патоанатомът да не го е установил при аутопсията?

Пред Лоусън веднага изникна образът на тромавия, небрежен доктор Кенет Фрейзър. Когато му беше възложена аутопсията на Роузи Дъф, той беше вече пред пенсия, и общо взето миришеше по-често на уиски, отколкото на формалин. През дългата си кариера на съдебен лекар не се бе натъквал често на проблематични случаи, а опитът му с жертви на убийства беше съвсем ограничен. Лоусън си спомни как Барни Макленън се питаше дали не бе редно да повикат някой по-опитен специалист.

— Никога не е ставало дума за такова нещо — каза той без по-нататъшни коментари.

— Не е възможно — каза Макфадън.

— Може би раната е попречила на констатацията.

— Предполагам, че може и да е било така — отвърна колебливо Макфадън. — Мислех, че сте знаели за съществуването ми, но просто не сте могли да откриете следите ми. От малък знаех, че съм осиновен — поде той. — Но бях решил, че би било непочтено по отношение на осиновителите ми, ако се заема да търся истинската си майка, докато са още живи. Татко почина преди три години. А мама… е, тя е в старчески дом. Има синдром на Алцхаймер — така че тези неща вече нямат значение за нея. Затова преди няколко месеца се заех с проучванията си — излезе за момент от стаята и се върна почти веднага с една синя картонена папка в ръце. — Заповядайте — каза той и я връчи на Лоусън.

Лоусън имаше чувството, че държи в ръцете си съд, пълен с взривоопасно вещество. Не можеше да определи на какво се дължи едва доловимото чувство на отвращение, което се надигаше у него. Наложи си да отвори папката. Документите вътре бяха систематизирани в хронологичен ред. На първо място беше класирано писмото на Макфадън, съдържащо запитване за интересуващите го данни. Лоусън запрелиства нататък, следейки основната линия на кореспонденцията. Стигна до един акт за раждане и спря, за да го огледа по-внимателно. Там, в графата, където се нанасяше името на майката, бяха записани добре познатите му лични данни. „Роузмари Маргарет Дъф. Родена на 25 май 1959 г. Безработна.“ В графата за името на бащата пишеше „неизвестен“ — думата напомняше на аленото позорно клеймо, с което пуританите са бележели прелюбодейките. Адресът беше непознат.