Вал Макдърмид - Далечно ехо

Алекс вдигна поглед към оловносивото небе, надвиснало ниско над града — то обещаваше сняг грубо и директно като телевизионна реклама за разпродажба на мебели. Настроението му се влоши още повече. Тази година всичко вървеше доста добре — поне засега. Но ако паднеше сняг, всичките му добри намерения щяха да рухнат и той щеше да изпадне в депресия като всяка година по това време. Точно преди двайсет и пет години се беше натъкнал на нещо, което превърна всяка негова Коледа оттогава насам в лабиринт от мъчителни спомени. Добронамерените усилия на близките му — мъже и жени — не успяваха да изтрият годишнините от смъртта на Роузи Дъф от календара на неговата памет.

Предполагаше, че е единственият производител на поздравителни картички, който ненавижда сезона на коледните празници, който му носеше най-големи печалби. Долу, в офисите, хората от отдел продажби приемаха последните поръчки на търговците на едро и се възползваха от възможността да си осигурят по-големи поръчки за Свети Валентин, Деня на Майката и Великден. Служителите в склада сигурно вече си позволяваха да се поотпуснат, защото знаеха от опит, че най-големият наплив е отминал, и обсъждаха успехите и неуспехите от изминалите седмици. В счетоводството сигурно поне днес бяха усмихнали. Тази година продажбите бяха с осем процента по-високи от миналата, благодарение на една нова поредица картички по авторски проект на самия Алекс. Действително, бяха изминали повече от десет години, откакто вече не си вадеше хляба с рисунките си, но обичаше от време на време да дава и своя принос към производството. Така вдигаше летвата за останалите от екипа.

Но когато направи проекта за тези картички, беше април, и сянката на миналото бе още далеч. Странно наистина, но тази му слабост си остана сезонно обусловена. Минеше ли дванайсетата нощ след Коледа, озовеше ли се коледната украса обратно по кутии и шкафове, сянката на Роузи Дъф избледняваше, мислите му се избистряха, непомрачени от тежкия спомен за нея. Той можеше отново да се наслаждава на живота. А сега просто му се налагаше да издържи до края на празниците.

През изминалите години беше опитвал всякакви стратегии, за да пропъди повтарящия се спомен. На втората годишнина от смъртта на Роузи се напи до безсъзнание. Все още не знаеше кой го бе отвел до апартамента му в Глазгоу, не помнеше дори къде беше пил накрая. Но единственото, което постигна, бе че се събуди потънал в пот след поредица параноични сънища, в които ироничната усмивка на Роузи и смехът й се сменяха като в калейдоскоп.

На следната година отиде на гроба й в западното гробище на Сейнт Андрюз, на самия край на града. Изчака да се смрачи, за да не би някой да го познае. Беше паркирал безличния си форд ескорт колкото бе възможно по-близо до гробищните порти.

Когато излезе, смъкна каскета от туид ниско над очите си, вдигна яката на палтото си и тръгна предпазливо напред в падащия мрак. Проблемът беше там, че нямаше представа къде точно е погребана Роузи. Беше виждал само снимките от погребението, заели цялата първа страница на местния вестник, но единственото, което можеше да прецени от тях, е че гробът трябва да е някъде в задната част на гробището.

Промъкваше се между надгробните плочи, привел глава. Чувстваше се като последен глупак, съжаляваше, че не си е взел фенерче, но съзнаваше, че така би привлякъл внимание. Когато минаваше близо до уличните лампи от другата страна на оградата, те хвърляха достатъчно светлина, за да може да разчита повечето надписи. Тъкмо се канеше да се откаже, когато най-сетне видя гроба — в едно усамотено ъгълче близо до каменната оградна стена.

Беше обикновена плоча от черен гранит. Буквите бяха позлатени и толкова ярки, сякаш бяха гравирани вчера. Като начало Алекс потърси убежище в артистичните си възприятия и се опита да гледа на надгробната плоча от чисто естетическа гледна точка. В този смисъл тя беше напълно задоволителна. Но каквото и да правеше, не бе в състояние да избяга от смисъла на думите, които се опитваше да вижда само като форми, издълбани в камъка.

„Роузмари Маргарет Дъф.

Родена на 25 май 1959 г.

Жестоко изтръгната от живота на 16 декември 1978 г.

Любима дъщеря и сестра, която ни бе завинаги отнета.

Нека почива в мир“.

Алекс си спомни, че плочата беше платена с волни пожертвувания от полицията. „Добри пари трябва да са събрали за надгробен камък с толкова дълъг надпис“, каза си той в последен опит да не се съсредоточава върху мислите, на които го навеждаха тези думи.