Вал Макдърмид - Далечно ехо

През тази ноемврийска утрин само двама представители на екипа седяха зад бюрата си. На следователя Фил Пархатка бе възложен вероятно най-сложният случай в списъка. Жертвата беше млад мъж, намерен убит в собственото си жилище. Най-добрият му приятел бе обвинен в убийството, съден и осъден, но впоследствие някои крайно неприятни разкрития за нередности в хода на следствието доведоха до преразглеждане на делото и отмяна на присъдата. Последиците от скандала съсипаха кариерата на немалко следователи и сега отгоре отново настояваха да бъде открит истинският убиец. Лоусън избра Пархатка донякъде защото беше много проницателен, но същевременно и благоразумен — и най-вече защото откриваше у Пархатка същата жажда за успех, каквато движеше самия него на млади години. Пархатка така отчаяно се стремеше да доведе следствието до край, че желанието му за успех бе почти осезаемо.

Когато Лоусън влезе, Карен Пири тъкмо ставаше. Следователката взе старомодния, но топъл кожух, който бе метнала на облегалката на стола си и го навлече. Вдигна глава, доловила появата на нов човек в стаята, и се усмихна уморено на Лоусън.

— Няма друг изход. Налага се да поговоря отново с някогашните свидетели.

— Няма смисъл да го правиш, преди да си прегледала веществените доказателства — каза Лоусън.

— Но, сър…

— Ще се наложи да отидеш и да потърсиш лично кутията.

Карен го изгледа ужасена.

— Но това може да отнеме седмици!

— Знам. Но е редно да се процедира така.

— Но, сър… нали имаме ограничения на бюджета?

Лоусън въздъхна.

— Проблемите с бюджета са моя работа. Освен това не виждам никаква друга възможност. Ще имаме нужда от вещественото доказателство, ако попаднем на следа и ни се наложи да притиснем заподозрения. А доказателството не беше намерено в кутията, в която би трябвало да се съхранява. Единственото обяснение е, че хората от отдела за съхранение на веществени доказателства са го забутали някъде, когато пренасяха склада в нова сграда. Те нямат свободни служители, за да претърсят всичко основно, така че явно ти ще трябва да свършиш тази работа.

Карен метна чантата си през рамо.

— Ще бъде изпълнено, сър.

— Още в началото ти казах, че можем да разчитаме единствено на веществените доказателства, за да постигнем ново развитие по този случай. Ако ти не можеш да намериш изчезналото доказателство, няма кой да го направи. Разчитам да направиш най-доброто, на което си способна, Карен — той я проследи с поглед, докато излизаше. Дори походката издаваше вродената й упоритост — тъкмо заради това нейно, качество Лоусън възложи на Карен Пири разследването на убийството на Роузи Дъф, извършено преди цели двайсет и пет години. Лоусън каза няколко окуражителни думи на Пархатка и се упъти към собствения си кабинет на третия етаж.

Разположи се зад масивното си бюро. Гризеше го някаква тревога — имаше чувството, че събитията, свързани с възобновяването на старите следствия, няма да се развият по предварителния план. Нямаше да бъде достатъчно да заявят накрая, че са направили всичко по силите си. Трябваше им поне един положителен резултат. Отпи глътка силен, сладък чай и посегна към купчината необработена кореспонденция. Прегледа няколко съобщения, драсна в полето инициалите си в знак, че ги е прочел, и ги остави в папката за размяна на вътрешна информация. Следващото писмо беше от цивилно лице, адресирано лично до него. Това беше необичайно само по себе си.

„Карлтън Уей, №12

Сейнт Монанс Файф

До г-н Джеймс Лоусън, заместник-началник на полицията

Полицейска централа, графство Файф

Детройт Роуд

Гленроутс KY6 2RJ

8 ноември 2003 г.

Уважаеми господин заместник-началник,

Прочетох във вестника, че полицията на Файф възобновява следствията по редица неразкрити убийства. Предполагам, че един от случаите, които ще проучвате, е убийството на Роузмари Дъф. Бих искал да се срещна с Вас във връзка с този случай. Разполагам с някои сведения, които, макар и може би непряко свързани с убийството, биха Ви помогнали да научите нещо повече за обстоятелствата, при които е извършено.

Моля Ви, не приемайте това писмо като работа на луд, който се стреми да привлече внимание. Имам основания да предполагам, че по време на първото разследване полицията не е разполагала с въпросните сведения.

Очаквам Вашия отговор и оставам

Греъм Макфадън положи особени старания при обличането си. Искаше да направи добро впечатление на заместник-началника на полицията. Опасяваше се, че Лоусън ще го счете за поредния побъркан кандидат за публично внимание и просто ще хвърли писмото му в кошчето. Това, което го удиви още повече, беше, че получи отговор, подписан лично от Лоусън, който му предлагаше да си уредят среща по телефона. Бе предполагал, че заместник-началникът ще прехвърли задачата на някой от редовите следователи, който се занимава сега с въпросния случай. Реакцията беше впечатляваща — очевидно полицията се беше заела много сериозно с разчистването на студените досиета. Когато се обади на Лоусън, той предложи да се срещнат в Сейнт Монанс, в дома на Макфадън. „Там ще можем да разговаряме по-спокойно, отколкото в централата“ — така беше казал. Макфадън подозираше, че целта на Лоусън по-скоро е да го види в естественото му обкръжение, за да може да прецени по-точно дали може да го счита за благонадежден свидетел. Но той прие без възражения, най-вече защото винаги му беше трудно да стигне до центъра на Гленроутс през лабиринта от отклонения от магистралата.