Вал Макдърмид - Далечно ехо

Ноември 2003. Гленроутс, Шотландия

Заместник-началникът на полицията Джеймс Лоусън паркира внимателно колата си на надписаното с неговото име място в паркинга на полицейската централа. Не минаваше ден, без той да изпита задоволство от постигнатото. Не беше зле за незаконния син на миньор, израснал в жалко апартаментче, част от общинските жилища, изградени набързо през петдесетте години, за да се подслонят безработните, чийто единствен шанс да намерят нова работа бяха разрастващите се каменовъглени мини във Файф. Мизерна работа. Само в рамките на двайсет и пет години мините започнаха да западат и безработицата засягаше все повече хора. Приятелите му се присмиваха, когато обърна гръб на мините — считаха, че като постъпва в полицията, минава на страната на шефовете. „Най-добре се смее този, който се смее последен“, каза си Доусън с мрачна усмивка, докато измъкваше ключовете от таблото на служебния си роувър. Тачър се справи с миньорите и превърна полицията в лична армия по свой модел — също както бе постъпил на времето Кромуел. Левицата съвсем угасна, а хората, които дойдоха на нейно място, прибягваха до репресивни мерки не по-рядко от консерваторите. Времето беше подходящо за човек, който иска да направи кариера в полицията. Един ден пенсията му щеше да бъде най-доброто доказателство за това.

Взе чантата с книжата от седалката до себе си и се упъти забързано към входа, привел глава срещу острия вятър, нахлуващ откъм източното крайбрежие, който обещаваше дъжд още преди обяд. Набра личния си код на панела до задния вход, влезе и тръгна към асансьора. Но вместо да тръгне право към кабинета си, се упъти към четвъртия етаж, където работеше екипът, проучващ студените досиета. В полицейските архиви на Файф нямаше много неразкрити убийства, така че всеки евентуален успех би бил приет като сензация. Лоусън съзнаваше, че в резултат на тази операция популярността му може да нарасне още повече, ако успееше да я проведе правилно. Трябваше на всяка цена да предотврати недомислия. Никой тук не можеше да си позволи такова нещо.

Стаята, която бе успял да извоюва за екипа, беше доста голяма. Имаше място за пет-шест компютърни бюра, и макар да липсваше естествено осветление, така поне всички стени можеха да бъдат покрити с табла, съдържащи информация за обработваните случаи. На всеки случай бе посветено отделно табло, на което имаше списък с разпределените задачи. В процеса на изпълнението на задачите служителите закачаха нови и нови записки. Край две от стените имаше купчини кутии с досиета. Лоусън държеше да следи работата отблизо; действително, операцията беше приоритетна, но това не означаваше, че не трябва да се спазват някои бюджетни ограничения. Повечето съвременни лабораторни тестове бяха доста скъпи и той внимаваше да не би екипът да се поддаде на прелъстителния блясък на новите технологии и да изхарчи всички отпуснати средства за изследвания, така че да не остане нищо за изпълнението на рутинните задачи.

Лоусън лично беше подбирал един по един следователите, включени в екипа — с едно изключение. Беше подбирал хора, за които се знаеше, че изпипват всичко до последна подробност и че са достатъчно интелигентни, за да бъдат в състояние да намерят връзката между сведения, привидно напълно независими едно от друго. Изключението беше един следовател, чието присъствие в екипа безпокоеше Лоусън — не защото човекът беше лош професионалист, а защото беше лично заинтересован от изхода на следствието. Братът на инспектор Робин Макленън, Барни, бе загинал в процеса на работата по един от случаите, чието разглеждане се подновяваше сега. Ако това зависеше от Лоусън, той не, би позволил на Макленън да припари до тази работа, но Макленън се беше обърнал направо към началника на полицията, който нареди на Лоусън да го приеме в екипа въпреки възраженията му.

Поне съумя да държи Макленън далеч от случая „Роузи Дъф“. След смъртта на Барни Робин бе помолил да го преместят от Файф — отиде някъде на юг. Беше се върнал едва миналата година, когато почина баща му. Искаше да прекара последните си години преди пенсиониране по-близо до майка си.

Оказа се, че в процеса на предишната си работа Макленън бе имал далечна връзка с едно от другите неприключени следствия — по смъртта на студентката Лесли Камерън, изнасилена и убита в Сейнт Андрюз преди осемнайсет години. По онова време Робин работеше близо до мястото, където живееха родителите на убитата, затова му бяха възложили да поддържа връзката с тях — вероятно заради личните му връзки с полицията във Файф. Лоусън предполагаше, че Макленън си вре носа в работата на следователя, който работеше по случая „Роузи Дъф“, но поне нямаше възможност да се намесва пряко в разследването.