Вал Макдърмид - Далечно ехо

Колегите му от курса по френски също му показаха недвусмислено, че е нежелан. Мондо се оказа далеч по-изолиран от останалите си приятели. Уиърд си имаше евангелистите; колегите на Зиги от медицинския факултет бяха твърдо на негова страна; от своя страна Алекс въобще не се интересуваше от мнението на хората — за него беше важно, че Зиги е спасен, а освен това си имаше и Лин — нещо, което не бе известно на Мондо.

Мондо се питаше дали все пак не разполага с един последен коз, но се притесняваше да разкрие картите си, защото не беше уверен в истинската им стойност. Като начало не беше лесно да установи контакт с човека, който му трябваше, и засега всички негови опити в това отношение бяха завършили с провал. Дори не бе успял да разработи добре теорията си за взаимния интерес — защото той бе съумял да се убеди, че намеренията му имат такава цел. Не ставаше дума за изнудване, а за обикновено търсене на взаимна изгода. Но не успяваше да се добере до крайната цел. Каквото и да измислеше, то завършваше с неуспех.

До този момент беше вярвал също като Александър Велики, че светът е стрида, която ще разтвори с меча си. Сега обаче в устата му бе останал само пясък. Открай време бе най-нестабилният в емоционално отношение от четиримата и сега, лишен от тяхната подкрепа, той рухна. Депресията го задушаваше, затискаше го като тежка пелена, замъгляваше заобикалящия го свят. Дори походката му се промени — той се движеше, като че ли носеше на гърба си тежък товар. Не можеше да учи, не можеше и да спи. Престана да се къпе и да се бръсне, само от време на време сменяше дрехите си. Лежеше в леглото си по цели дни, вперил поглед в тавана, и слушаше „Пинк Флойд“. Когато решеше да излезе, подбираше кръчми, където нямаше опасност да срещне познати, пиеше мрачно, а после си тръгваше и се луташе из града почти до зори.

Зиги се опита да поговори с него, но Мондо не прояви желание да го изслуша. Дълбоко в себе си обвиняваше Зиги, Уиърд и Алекс за това, което го бе сполетяло, и нямаше нужда от тяхното съчувствие — за него това би било върхът на унижението. Имаше нужда от истински приятели, които да го ценят, а не от хора, които го съжаляват. Трябваха му приятелите, на които да има доверие, вместо да се тревожи от последиците, до които би довела близостта му с тях.

Един следобед, след като беше обиколил вече няколко кръчми, се озова в един малък хотел близо до старото игрище за голф. Затътри се до бара и поръча бира, фъфлейки. Барманът го изгледа със зле прикрито отвращение и заяви:

— Съжалявам, синко, но не мога да ти сервирам.

— Какво искаш да кажеш?

— Това е прилично заведение, а ти имаш вид на скитник. Имам право да не сервирам на хора, чийто външен вид не ми се нрави — и той посочи в подкрепа на думите си бележката, окачена над тезгяха. — Заминавай.

Мондо го изгледа невярващо. Озърна се, търсейки подкрепа у останалите посетители, но всички старателно избягваха погледа му.

— Майната ти! — заяви той, блъсна един пепелник, който падна на пода, и излезе.

Междувременно дъждът най-сетне бе рукнал от тежките облаци, които бяха надвиснали над града още от сутринта. Пороят плющеше по улиците, влачен от силния източен вятър. Мондо избърса дъждовните капки от лицето си и тогава разбра, че плаче. Всичко му беше дошло до гуша. Нямаше сили да понесе дори още един мъчителен и безсмислен ден. Нямаше приятели, жените го презираха и знаеше отлично, че ще се провали на изпитите, защото изобщо не беше учил. Никой не го беше грижа за него, никой не го разбираше.

Пиян и потиснат, той продължи да се клатушка по игрището в посока към замъка. Край на всичко. Сега вече щеше да натрие носа на всички и да ги накара да му обърнат внимание. Прехвърли се през оградата на крайбрежната пътека и застана, залитайки, на скалистия бряг. Долу, в ниското, морето ревеше гневно и се блъскаше в скалите, вдигайки високи фонтани от пяна. Мондо вдиша соления въздух, загледан в бушуващите води, и усети, че го обзема странно спокойствие. Разпери ръце, изложил лице на дъждовните струи и закрещя, отпращайки мъката си към небесата.

Макленън минаваше покрай стаята на радиотелеграфистите, когато постъпи повикването. Той разчете кода. Потенциален самоубиец на скалите край замъка. Това всъщност не беше в сферата на дейност на криминалния отдел, освен това днес беше почивният му ден. Беше дошъл тук да поразчисти натрупалата се на бюрото му документация.

Можеше да си тръгне и само след десет минути щеше да си бъде у дома с чаша бира и купчина спортни вестници пред себе си. Както през всеки почивен ден, откакто Илейн го беше напуснала.