Вал Макдърмид - Далечно ехо

— Опитайте да принудите Дъф да си признае.

— И какво да му кажа?

— И аз не знам, сър. Но ако го посплашите, поне ще ви олекне.

Макленън изгледа учудено Джанис. После се ухили.

— Права си, Джанис. Малкиевич може все още да е заподозрян, но дали някой ще го бие или не решаваме ние. Тръгваме към Гардбридж. Отдавна не съм посещавал хартиена фабрика.

Брайън Дъф влезе в кабинета на директора с наперената походка на човек, който е убеден, че светът е в краката му. Облегна се на стената, изгледа нагло Макленън и заяви:

— Не обичам да ме прекъсват по време на работа.

— Затваряй си плювалника, Брайън — каза презрително Макленън.

— Нямате право да разговаряте така с почтените граждани, инспекторе.

— Аз не разговарям с почтен гражданин, а с най-обикновено лайно. Знам много добре каква сте я свършили с тъпите ти приятелчета снощи. Знам също така, че се надяваш да ти се размине заради това, което си научил за Зиги Малкиевич. Затова съм тук — за да ти обясня, че нещата стоят по съвсем различен начин — той пристъпи към Дъф и застана съвсем близо до него. — От сега нататък, Брайън, двамата с брат ти сте белязани. Превишиш ли с една миля допустимата скорост, те прибираме. Прекалиш ли с пиенето, те чака същото. Само да припариш до някое от онези момчета и си в ареста. А като знам какво ти е досието, това означава, че се връщаш в затвора — и този път за доста повече от три месеца.

Макленън спря, за да си поеме дъх.

— Това е полицейски тормоз — заяви Брайън. Самоувереността му все още не бе достатъчно разклатена.

— Нищо подобно. За полицейски тормоз можеш да говориш, ако случайно паднеш по стълбите, когато се прибираш в килията. Или ако се спънеш и си счупиш носа, удряйки се в стената — със светкавично движение ръката на Макленън се стрелна между краката на Дъф, стисна и заизвива с всичка сила.

Дъф изпищя. Цялата кръв се отдръпна от лицето му. Макленън го пусна и ловко отстъпи. Брайън Дъф се преви, ругаейки.

— Ето, това е полицейски тормоз, Брайън. Добре ще е да започнеш да привикваш от сега — Макленън отвори рязко вратата и се обърна към стреснатата секретарка в приемната: — Брайън се спъна и се удари в бюрото. Неприятна работа.

Усмихна се, мина покрай нея и излезе навън, в студената светлина на зимния ден. Седна в колата и се обърна широко усмихнат към Джанис.

— Ти беше права, Джанис. Сега се чувствам значително по-добре.

През този ден в студентското жилище във Файф Парк никой не вършеше нищо. Мондо и Уиърд се мъчеха в импровизираното студио, но от една китара и барабани не може да излезе кой знае какво, а Алекс очевидно не възнамеряваше да отиде при тях. Той лежеше в стаята си и се опитваше да си изясни какво се бе случило с всички тях. Винаги се беше чудил защо Зиги не иска да сподели тайната си с другите им двама приятели. За себе си Алекс беше убеден, че те ще приемат нещата спокойно, защото познаваха достатъчно добре Зиги. Но беше подценил силата на инстинктивната предубеденост. Не му се нравеше това, което разкриваха реакциите на приятелите му. А това поставяше под въпрос собствената му преценка. Защо му беше да отделя толкова време и внимание на хора, които в крайна сметка се оказваха тесногръди идиоти, не по-добри от Брайън Дъф? По пътя към линейката Зиги му разказа шепнешком и набързо какво се беше случило. Мисълта, че приятелите му страдат от същите предразсъдъци, плашеше Алекс.

Вярно, Уиърд и Мондо нямаше да тръгнат да бият хомосексуалисти от скука. Но и всички жители на Берлин не са вземали пряко участие в Кристалната нощ. А последиците са известни. Споделяйки същите позиции на нетърпимост, човек дава мълчаливата си подкрепа на екстремистите. Алекс си спомни какво бе казал някой — за да възтържествува злото е достатъчно добрите хора само да бездействат.

Почти можеше да разбере Уиърд. Той беше намерил подслон при онези фундаменталисти, а те настояваха да гълташ всичко наред, без да задаваш въпроси и да коментираш нещата, които не ти се нравят.

Но за Мондо нямаше никакво извинение. Алекс имаше чувството, че занапред дори не би седнал на една и съща маса с него.

Всичко се разпадаше, а той не знаеше как да предотврати този процес.

Когато чу шума от отварянето на входната врата, скочи и след секунди вече тичаше надолу по стълбите. Долу Зиги се беше облегнал на стената. На устните му трептеше неуверена усмивка.

— Ти не трябваше ли да си още болницата? — попита Алекс.

— Искаха да остана там, за да бъда под наблюдение. Но аз им казах, че мога да си се наблюдавам сам. Няма нужда само да заемам легло.