Вал Макдърмид - Далечно ехо

Зиги си каза, че сега вече има сили да чака. Имаше светлина. Плъзна лъча на фенерчето по стените. Грубият червеникав варовик беше изгладен на места, а стените и покривът с отвор в средата бяха почернели тук-там от сажди и от лойта, пръскала от свещите. Сигурно затворниците, озовали се тук, са се чувствали като в преддверието на ада. Той поне знаеше, че ще бъде освободен, и то скоро. А за тях светлината трябва само да е увеличавала отчаянието им, защото благодарение на нея са осъзнавали, че нямат никаква надежда за спасение.

Когато Алекс стигна до замъка, пред него имаше паркирани две полицейски коли, една пожарна кола и една линейка. Какво ли се беше случило със Зиги? Пуснаха го да влезе, без да му създават проблеми — Макленън беше изпълнил обещанието си. Един от пожарникарите му посочи накъде да върви — през моравата към Морската кула, където няколко души работеха спокойно и експедитивно. Пожарникарите бяха включили преносимия генератор, за да могат да заработят мощните прожектори и лебедката. В дупката, която зееше по средата на пода, беше спуснато въже. Алекс потръпна.

— Зиги е, няма съмнение. Един от пожарникарите тъкмо се спусна с вдигачката — нещо като детска люлка, на която ще може да седне, нали се сещате? — каза Макленън.

— Мисля, че да. Какво се е случило?

Макленън сви рамене.

— Още не е ясно.

Докато говореше, отдолу се разнесе глас:

— Вдигайте!

Пожарникарят, който обслужваше лебедката, натисна едно копче и машината забръмча. Въжето започна да се навива на барабана, мъчително бавно, инч по инч. Алекс имаше чувството, че е минала цяла вечност. Тогава, най-сетне, над ръба на дупката се появи познатото лице на Зиги. Изглеждаше ужасно. Лицето му беше почти неузнаваемо от засъхнала кръв и кал. Едното му око беше насинено и подуто, долната му устна спукана, със спекла се по нея кръв. Примигваше от силната светлина, но веднага щом погледът му се изясни и спря върху Алекс, Зиги опита да се усмихне.

— Хей, Гили — каза той. — Благодаря, че намина.

Тялото му се издигна нагоре, множество ръце го измъкнаха от брезентовото столче. Зиги стъпи на земята и залитна, изтощен и дезориентиран. Тласнат от внезапен импулс, Алекс изтича към приятеля си и го прегърна. Блъсна го остра миризма на пот и урина, смесена с мирис на кал и пръст.

— Всичко е наред — каза Алекс, притискайки го към себе си. — Вече всичко е наред.

Зиги се притисна към него.

— Страхувах се, че ще умра там долу — прошепна той. — Не си позволявах да се замислям, но дълбоко в себе си се страхувах, че ще умра.

Макленън излезе от болницата вбесен. Когато стигна до колата, удари с юмрук по покрива. Този случай беше истински кошмар. Още от нощта, когато бе убита Роузи Дъф, всичко вървеше наопаки. Сега на всичкото отгоре човекът, станал жертва на отвличане и побой, и оставен впоследствие на място, където можеше и да умре, отказваше да издаде виновниците. Зиги твърдеше, че бил нападнат от трима мъже. Било тъмно и той не могъл да ги види. Гласовете му били непознати, тримата нападатели не споменали имената си, когато разговаряли помежду си. После, по напълно неразбираеми причини, го хвърлили в Тясната тъмница. Макленън беше заплашил, че ще го арестува за възпрепятстване на следствието, но Зиги, блед и изтощен, го погледна право в очите и заяви:

— Не съм повдигал обвинение срещу никого, така че няма следствие, което бих могъл да възпрепятствам. Бяха обикновени хулигани, които накрая прехвърлиха мярката — и толкова.

Макленън дръпна рязко вратата и се отпусна на седалката до шофьора. Джанис Хог, която седеше на шофьорското място, го погледна въпросително.

— Казва, че били хулигани, които прехвърлили мярката. Не иска да повдига обвинение, няма представа кои са били.

— Брайън Дъф — каза категорично Джанис.

— Какво ви кара да мислите така?

— Докато бяхте вътре и чакахте да приключи прегледът на Малкиевич, аз поразпитах тук-там. Снощи Дъф и двамата му сърдечни приятели пиели в кръчмата на пристанището, малко по-нататък от замъка. Тръгнали си към девет и половина и според собственика на кръчмата явно замисляли нещо.

— Добра работа, Джанис. Но като доказателство е слабичко.

— Как мислите, защо Малкиевич не иска да даде показания? Страх го е от последствията?

Макленън въздъхна.

— Страх го е, да, но не от такива последствия, за каквито мислите вие. Мисля, че е отишъл до „Сейнт Мери“, където се срещат хомосексуалистите. Надявал се е да забърше нещо — а сега се страхува, че ако се стигне до процес, Дъф и приятелите му ще заявят публично в съда, че Зиги Малкиевич е педал. Момчето иска да стане лекар и няма намерение да рискува кариерата си. Господи, колко ненавиждам този случай! Накъдето и да тръгна, се озовавам в задънена улица.