Вал Макдърмид - Далечно ехо

Част от него все още се надяваше, че нещата ще се изяснят и всичко ще бъде както преди. Но другата част съзнаваше, че някои неща, разрушат ли се веднъж, са непоправими. Тези размисли за възстановяване на разрушеното го наведоха на мисълта за реставрация, а оттам и за Лин. Усмихна се, защото беше решил да се върне в Къркалди за уикенда. Имаха намерение да отидат на кино в Единбург — щяха да гледат „Раят може да почака“ с Джули Кристи и Уорън Бийти. Една романтична комедия беше подходяща като начало. Бяха постигнали негласно споразумение да не излизат заедно в Къркалди — имаше прекалено много клюкари.

Все пак имаше намерение да разкаже за намеренията си на Зиги. Всъщност беше решил да поговори с него тази вечер. Но също като раят и разговорът им можеше да почака. Нито един от двамата нямаше да изчезне.

Зиги би дал всички свои земни притежания, за да се озове някъде другаде, без значение къде. Имаше чувството, че откакто го пуснаха в Тясната тъмница, бяха изминали часове. Беше премръзнал до мозъка на костите. Мокрите от урина панталони бяха почти вледенени, имаше чувството, че топките му са се свили като на новородено. И все още не бе успял да развърже ръцете си. Спазматични болки пронизваха вдървените му крайници — понякога толкова силно, че той викаше от болка. Но най-накрая почувства как възелът поддава.

Челюстите го боляха, но той отново стисна със зъби найлоновото въже и задърпа, клатейки глава наляво и надясно. Да, определено се чувстваше някакво движение — или халюцинираше от отчаяние. Дръпване вляво, после малко назад. Повтори движението няколко пъти — и въжето най-сетне се изхлузи и свободният му край го перна през лицето. Зиги избухна в плач.

След развързването на първия възел останалото беше лесно. Ръцете му бяха вече свободни. Изтръпнали, но свободни. Пръстите му бяха студени и подути като замразените наденички в супермаркета. Пъхна ръце под мишниците си. Axillae, мина му през ума. Припомни си, че студът пречи на мисленето, забавя мозъчните процеси. „Да преговорим анатомията“, каза си Зиги и си припомни как се бяха кикотили с един колега, когато учеха как се намества изкълчена раменна става. „Поставете крака си, обут в тънък найлонов чорап, под мишницата“, пишеше в учебника.

— Ръководство за лекари травестити — беше се изхилил тогава колегата му. — Трябва да си нося в чантата черни найлонови чорапи — кой знае, може да ми се наложи да намествам раменна става.

Зиги си каза, че това е начинът да оцелее — с помощта на спомените и постоянното движение. Сега, когато вече можеше да пази равновесие с ръцете си, започна да тича на място. Една минута тичане, две минути почивка. „Чудесна програма, стига да можех да си гледам часовника“, каза си той. За първи път в живота си съжали, че не пуши. Ако пушеше, можеше да има в джобовете си кибрит или запалка — каквото и да е, за да разкъса поне за миг тази непрогледна тъмнина.

— Глад на сетивата — каза си той на глас. — Наруши мълчанието. Говори си сам. Пей!

Почувства в ръцете си бодежи от възстановяващата се циркулация. Започна да тръска енергично ръцете си и да ги движи в китките. Търкаше ги несръчно една в друга, докато възстанови осезателната им способност. Докосна стената и изпита удоволствие от грубия досег на пясъчника. Беше започнал да се тревожи да не се е стигнало до трайна безчувственост поради продължителната липса на приток на кръв. Пръстите му бяха все така подути и вдървени, но поне отново ги чувстваше.

Изправи се и започна да тича на място. Позволяваше на пулса си да се ускори за кратко време, после спираше, докато се възстановяха нормалните стойности. Припомни си колко мразеше часовете по физическо възпитание, садистичните преподаватели, нескончаемите гимнастически упражнения, тичането и мачовете по ръгби. Памет и движение.

Щеше да излезе жив от тук. Нали?

На другата сутрин Зиги не се появи в кухнята. Леко обезпокоен, Алекс надникна в стаята му. Там нямаше и помен от него. Трудно беше да се прецени дали е спал в леглото си, защото надали го беше оправял от началото на семестъра. Върна се в кухнята и откри Мондо, който се тъпчеше с пуканки от една огромна купа.

— Безпокоя се за Зиги. Мисля, че не се е прибирал снощи.

— Заприличал си на бабичка, Гили. Може пък да му е излязъл късметът.

— Предполагам, че щеше да спомене поне нещо в този смисъл.

Мондо изсумтя.

— Как пък не. Ако Зиги реши да пази нещо в тайна, никога няма да го разбереш. Той не е прозрачен като теб и мен.