Вал Макдърмид - Далечно ехо

Обърна се гърбом към стената и се плъзна бавно надолу, докато успя да седне на леденостудения под. Цялото тяло го болеше. Доколкото можеше да прецени, нямаше нищо счупено, но междувременно му беше станало ясно, че не само счупванията предизвикват непоносими болки, които те караха да копнееш отчаяно за нещо обезболяващо.

Беше му ясно, че не може просто да си седи тук и да не прави нищо. Тялото му щеше да се схване, ставите да откажат да му служат, ако не се опиташе да се движи колкото е възможно повече. Освен това при тази температура мажеше да умре от измръзване, а нямаше намерение да достави това удоволствие на онези копелета. Трябваше да освободи ръцете си по някакъв начин. Приведе глава колкото бе възможно по-ниско, присвивайки се от болката, прорязваща гърба и ребрата му. Ако успееше да вдигне ръцете си, опъвайки докрай въжето, можеше да стигне възела със зъби.

Плачейки беззвучно от болка и самосъжаление, Зиги започна най-тежката битка в своя живот.

Когато се прибра, Алекс установи с учудване, че къщата е празна. Зиги не беше споменавал, че ще излиза и Алекс бе останал с впечатлението, че той смята да поработи тази вечер. Сигурно беше решил да прескочи до някой от колегите си. А може Мондо да се беше прибрал и двамата да са отишли да пият по нещо. Алекс не се разтревожи особено. Неприятният сблъсък с Кевъндиш и неговата компания не означаваше, че и със Зиги трябва задължително да се случи нещо подобно.

Направи си кафе и препече няколко филийки. После седна на кухненската маса и зачете записките си от лекцията. Винаги се беше опитвал да възприема венецианската школа като нещо отделно, но тази вече му се бяха изяснили някои елементи, които не искаше да забрави. Продължаваше да драска в полетата на тетрадката, когато в кухнята нахлу Уиърд, преливащ от възторжено човеколюбие.

— Страхотна вечер беше — поде той ентусиазирано. — Лойд направи истински вдъхновен анализ на посланието на апостол Павел до ефесяни. Потресаващо е да се чуе колко много е в състояние да извлече от текста.

— Радвам се, че си прекарал добре — отвърна разсеяно Алекс. Драматичните появи на Уиърд бяха също така и доста еднообразни, откак бе тръгнал с евангелистите. Алекс отдавна беше престанал да му обръща внимание.

— Къде е Зиг? Учи ли?

— Отишъл е някъде, не знам къде. Ако смяташ да включваш чайника, бих изпил още едно кафе.

Водата тъкмо завираше, когато чуха как хлопна входната врата. За тяхно учудване се появи не Зиги, а Мондо.

— Здравей, страннико — поздрави го Алекс. — Изхвърлиха ли те, а?

— Не ме е изхвърлила, има да пише есе — отвърна Мондо, взе чаша и сипа вътре нес кафе. — Затова е в криза и ако бях останал, нямаше да мигна — щеше да стене и да се оплаква цяла нощ. Затова реших да ви ощастливя с присъствието си. Къде е Зиги?

— Не знам. Нима съм пазач на брата си?

— Битие, глава четвърта, стих девети — отбеляза самодоволно Уиърд.

— Да му се не види, Уиърд — каза Мондо. — Още ли не си се отказал?

— Човек не се отказва от Исус, Мондо. Но не мога да очаквам разбиране от повърхностна личност като теб. Ти се кланяш на фалшиви идоли.

Мондо се ухили.

— И така да е, ама идолопоклонството си има изгодите.

Алекс изпъшка.

— Не издържам повече. Отивам да си легна.

Остави ги да се заяждат и се упъти доволно нагоре, предвкусващ удоволствието да остане на спокойствие в собствената си стая. Тъй като от управата на общежитието не изпратиха никого на местата на Кевъндиш и Грийнхал, той се нанесе в бившата стая на Кевъндиш. Спря на прага и хвърли поглед към стаята, където бяха инструментите. Не помнеше откога не бяха влизали там и не бяха свирили заедно. До началото на този семестър рядко минаваше ден, без да посвирят поне половин час. Но всичко това беше минало, както и някогашната близост между тях.

Може би това беше естествен процес, съпровождащ съзряването. Но Алекс не можеше да се отърве от убеждението, че отчуждението им се дължи на това, което научиха един за друг и за самите себе си благодарение на смъртта на Роузи Дъф. И това развитие не се бе оказало особено удовлетворително — поне засега. Мондо се отдаде на секс и егоизъм; Уиърд се озова на друга планета, където говореха на неразбираем език. Единствено Зиги му бе останал близък. А дори и той започна да се губи напоследък. А зад всичко това, като постоянен, мъчителен контрапункт на ежедневието, подозренията и несигурността гризяха душите им. Мондо беше първият, който произнесе отровните думи, но и самият Алекс бе дал в мислите си достатъчно храна на червея на съмнението.