Вал Макдърмид - Далечно ехо

— Брайън, да го догоним ли? — попита Кени.

— Не, този ще ни свърши работа. Познавате ли това гадно педерастче?

— Не — отвърна Дони. — Кой е той?

— Един от копелетата, които убиха Роузи — Брайън сви юмруци и се втренчи в Зиги, в очакване на най-малкия признак, че се кани да побегне.

— Не сме убили Роузи — отвърна Зиги. Гласът му трепереше от страх — не можа да се овладее. — Аз се опитах да спася живота й.

— Да бе, след като първо я изнасили и я намушка с нож. Какво си се опитвал да направиш — да докажеш на приятелчетата си, че не си обратен? — Брайън вече крещеше. — Е, момченце, дойде време за изповед. Ей сега ще си признаеш всичко и ще кажеш истината за това, което се е случило със сестра ми.

— Но аз ви казвам истината. Не сме я пипвали и с пръст.

— Не ти вярвам и ще те накарам да кажеш истината. Знам точно какво ми трябва — без да откъсва поглед от Зиги, той продължи: — Кени, слез до пристанището и ми донеси въже. Гледай да е дълго.

Зиги нямаше представа какво го очаква, но беше ясно, че няма да е никак приятно. Единственият му шанс бе да не спира да говори с надеждата, че ще ги убеди да го пуснат.

— Имате грешка — настоя той. — Не съм убил сестра ви, освен това знам, че сте получили предупреждение от полицията да не ни закачате. Имайте предвид, че ще се оплача.

Брайън се изсмя.

— Ти за идиот ли ме вземаш? Ще отидеш при ченгетата и ще кажеш „Моля ви, сър, вчера, когато духах на едно приятелче, се появи Брайън Дъф и ми удари шамар“? Да не съм вчерашен — ще си траеш, то е ясно. Иначе всички ще разберат, че си обратен.

— Все ми е едно дали ще разберат — заяви Зиги. Точно в този момент, тази вероятност далеч не го плашеше толкова, колкото мисълта за това, което можеше да роди замъгленият от алкохол мозък на Брайън Дъф. — Ще поема риска. Наистина ли искате да създадете неприятности на майка си след всичко, което преживя?

Още в мига, в който произнесе последните думи, Зиги осъзна, че е сбъркал. Лицето на Брайън се изкриви, той сви юмрук и удари Зиги в лицето толкова силно, че прешлените на врата му изпукаха, когато главата му се отметна назад.

— Да не съм те чул да споменаваш майка ми, проклет педераст! Мъките й започнаха, когато убихте сестра ми, мръсници такива — той го удари отново. — По-добре си признай. Знаеш много добре, че рано или късно ще си платиш за стореното.

— Нямам намерение да признавам нещо, което не съм извършил — произнесе задавено Зиги. В устата си усети вкус на кръв — зъбите му се бяха забили във вътрешната страна на бузата.

Брайън се отдръпна и му нанесе нов удар, този път в корема. Зиги се присви, залитна и започна да повръща. Задъхан, той се облегна на студената каменна стена — единствено благодарение на нея все още стоеше на краката си.

— Казвай — изсъска Брайън.

Зиги стисна клепачи.

— Няма какво да казвам — произнесе той с усилие.

Брайън продължи да го удря, докато Кени се върна. Зиги не вярваше, че ще издържи още дълго на болката, преди да припадне. Кръв течеше по брадичката му от спуканата устна, болката от премазаните бъбреци се разпространяваше по цялото му тяло.

— Защо се забави толкова? — сопна се Брайън. После дръпна двете ръце на Зиги пред тялото му и изкомандва: — Вържи китките му с единия край.

— Какво ще правите с мен? — Зиги размърда с усилие подпухналите си устни.

Брайън се ухили.

— Ще те накараме да се разприказваш, госпожице.

Когато Кени приключи, Брайън взе въжето, направи примка и я затегна около кръста на Зиги, така че ръцете му се притиснаха здраво към тялото. Брайън дръпна въжето.

— Хайде, имаме още работа — Зиги се опита да се дръпне, но Кени задърпа въжето заедно с Брайън и успяха да го повлекат напред. — Кени, провери дали наоколо е чисто.

Кени изтича напред и мина под арката. Огледа се, но не забеляза никакъв признак на живот. Беше прекалено студено за разходки и прекалено рано за хората, които разхождаха кучетата си.

— Няма никой, Брай — подвикна той тихо.

Брайън и Дони дръпнаха въжето и тръгнаха напред.

— По-бързо — подвикна Брайън на Дони. Затичаха по моравата. Зиги отчаяно се опитваше да запази равновесие и не преставаше да движи китките си с надеждата, че ще успее да ги измъкне от примката. Какво, по дяволите, бяха решили да правят с него? По това време имаше прилив. Възможно ли бе да са решили да го пуснат във водата. Беше чувал, че през този сезон в Северно море човек може да умре само за няколко минути. Но каквото и да бяха замислили, той съзнаваше инстинктивно, че ще е по-лошо от всичко, което би родила неговата фантазия.