Вал Макдърмид - Далечно ехо

Дони измъкна от вътрешния джоб на якето си един брой на „Ивнинг Телеграф“. Брайън го нави стегнато и запали единия му край, после влезе в източната зала. На светлината на импровизираната факла Зиги видя в средата на пода кръгла дупка, покрита с желязна решетка.

— Тук са копали направо в скалата — дупката има формата на бутилка и е доста дълбока.

Дони и Кени се спогледаха. Работата ставаше прекалено сериозна за техния вкус.

— Я стига, Брайън — възрази Дони.

— Защо? Нали точно вие разправяхте, че педерастите не се броят за хора. Хайде, помагайте — и той завърза единия край на въжето, с което бе вързан Зиги, за желязната решетка. — За да свършим всичко както трябва, ще трябва да се понапънем тримата.

Хванаха решетката и започнаха да дърпат, да пъшкат и да пухтят. В продължение на няколко щастливи мига Зиги повярва, че няма да успеят да я преместят. Но в крайна сметка се разнесе рязко стържене на метал в камък и решетката поддаде. Избутаха я встрани и се обърнаха едновременно към Зиги.

— Да имаш нещо да ми кажеш? — попита Брайън Дъф.

— Не съм убил сестра ви — настоя отчаяно Зиги. — Наистина ли вярвате, че ако ме пуснете в шибаната тъмница и ме оставите да умра тук, това ще ви се размине?

— През зимния сезон отварят замъка за туристи само през почивните дни. До уикенда има само два дни, значи няма да пукнеш. Най-малкото вероятността е слаба — той сръга Дони в ребрата и се засмя. — Хайде, момчета, да приключваме.

Заобиколиха Зиги и го забутаха към дупката. Той риташе и се гърчеше отчаяно — но нямаше никакъв шанс, бяха трима срещу един. Само след секунди се озова седнал на ръба на кръглия отвор. Краката му висяха в празното пространство.

— Не правете това — каза той. — Моля ви, недейте.

Подсмръкна и се опита да преглътне сълзите и надигащата се паника.

— Моля ви!

— Трябва просто да кажеш истината — отвърна Брайън Дъф. — Давам ти последна възможност.

— Никога… — захлипа Зиги, — никога не съм…

Брайън го ритна в гърба и той започна да пада, докато увисна на дълбочина няколко фута. Дупката беше толкова тясна, че раменете му се блъскаха болезнено в стените. Някой дръпна рязко въжето и то се заби болезнено в ребрата му. Горе отекна смехът на Брайън.

— Нали не очакваше да те пуснем изведнъж?

— Моля ви — продължи да хлипа Зиги. — Не съм я убил! Не знам кой го е направил! Моля…

Започнаха отново да го спускат — отпускаха рязко въжето и пак спираха. Той имаше чувството, че примката ще го пререже наполовина. Чуваше тежкото дишане на мъжете горе, от време на време по някоя ругатня, когато въжето прежулваше ръката на някого. Той потъваше все по-надълбоко в мрака, бледият проблясък на светлина отгоре постепенно изчезна, погълнат от влажния, леденостуден въздух.

Спускането сякаш продължи цяла вечност. След малко обаче той забеляза някаква разлика в пространството около себе си, освен това раменете му вече не се блъскаха в стените. „Бутилката“ се разширяваше. Значи наистина бяха решили да доведат нещата докрай. Наистина щяха да го оставят тук.

— Не! — изкрещя Зиги с всички сили. — Не!

Пръстите му докоснаха пода и болката от примката, пристягаща кръста му, намаля. Въжето се отпусна. Далечен, безплътен глас се разнесе отгоре.

— Последна възможност, педерастче! Признай си и ще те издърпаме обратно.

Би било толкова лесно. Но това означаваше да излъже, при това с непредвидими последици. Дори за да спаси живота си, никога не би могъл да се нарече убиец.

— Заблуждавате се! — извика той с последни сили.

Въжето се стовари върху главата му — беше неочаквано тежко. Чу за последен път злорадия им смях, после настана пълна тишина. Слабият отблясък на светлина в отвора на шахтата угасна. Обгърна го пълен мрак. Колкото и да напрягаше очите си, не можеше да види нищо. Беше се озовал в абсолютна тъмнина.

Зиги пристъпи предпазливо настрани. Не можеше да прецени колко далеч са стените и не му се искаше да блъсне израненото си лице в камъка. Спомни си, че бе чел някъде за слепи раци албиноси, които живеели в някаква подземна пещера, май беше на Канарските острови. След като поколения наред бяха живели в пълен мрак, ненужното им зрение беше закърняло. Точно в това се беше превърнал и той — в сляп рак, пълзящ из непроницаема тъмнина.

Стената се оказа по-близо, отколкото очакваше. Обърна се и заопипва зърнестата повърхност на пясъчника. Опитваше се да потисне паниката, като изучаваше съсредоточено обстановката, в която се беше озовал. Не искаше да се занимава с предположения колко дълго му предстоеше да остане тук. Ако започнеше да обмисля различните възможности, щеше да полудее, да изпадне в истерия и да започне да блъсва главата си в стените. Не беше възможно да го оставят да умре тук. Всъщност Брайън Дъф можеше и да го направи, но Зиги предполагаше, че приятелите му няма да рискуват.