Вал Макдърмид - Далечно ехо

Зиги търсеше нещо повече от анонимни контакти с непознати, каквито бяха всичките му сексуални контакти досега. Имаше нужда от същото, което хетеросексуалните му приятели получаваха без особени усилия — ухажване, нежност, романтика. Имаше нужда от истинска интимност, която не свършваше с обмяна на телесни течности. Трябваше му приятел, любовник, партньор — а нямаше никаква представа откъде да го намери.

Знаеше, че в университета има официално съществуващо общество на хомосексуалисти. Но доколкото можеше да прецени, членовете му бяха не повече от десетина, при това все хора, които се наслаждаваха на скандала, който предизвикваха със сексуалната си ориентация. Зиги следеше политическата борба за равноправие на хомосексуалистите — само че в случая ставаше дума за обикновено позьорство без никакъв реален политически ангажимент. На тези хора просто им харесваше да бъдат скандално известни. Зиги не се срамуваше от сексуалните си пристрастия, но не желаеше това да бъде единственото, което хората ще знаят за него. Освен това имаше искреното желание да бъде лекар и дълбоко се съмняваше, че кариерата на хомосексуален активист ще подпомогне осъществяването на амбициите му.

Така че засега единствената възможност да получи удовлетворете си оставаха инцидентните срещи. Доколкото му беше известно, в Сейнт Адрюз нямаше заведения, където би могъл да намери това, което търсеше. Но на някои места се навъртаха мъже, които не биха отказали случаен секс с непознат. За съжаление тези места за срещи бяха на открито, а малко хора биха излезли навън в такова време. Все пак можеше да предположи, че не е единственият мъж с такива нужди в Сейнт Андрюз тази вечер.

Зиги нахлузи коженото си яке, обу зимните си обувки и излезе в мразовитата нощ. За петнайсет минути стигна до руините на катедралата. Прекоси откритото пространство и стигна до останките от църквата „Сейнт Мери“. Тук в сенките на стените почти винаги се срещаха мъже, които се преструваха, че късната им вечерна разходка се дължи на интерес към архитектурното наследство. Зиги изпъна рамене и се постара да добие достатъчно безразлично изражение.

В една кръчма на пристанището Брайън Дъф пиеше заедно с приятелите си. Всички се отегчаваха, а бяха изпили достатъчно, за да бъдат обзети от пристъп на пиянска активност.

— Никакъв купон няма в този град — оплака се Дони, най-добрият приятел на Брайън. — А и пари няма, та да отидеш някъде, където може да си изкараш добре.

Оплакванията бяха подети от цялата компания. Тогава Кени бе споходен от блестяща идея.

— Момчета, знам какво ще направим. Хем ще си изкараме чудесно, хем ще приберем и някоя пара. Без никакви рискове.

— Какво измисли? — попита Брайън.

— Да идем да поотупаме швестерите.

Всички го зяпнаха, като че ли говореше на суахили.

— Какво? — попита учудено Дони.

— Ами да, голям купон ще бъде. А те влачат винаги доста пари. И надали ще се съпротивляват особено, нали са нежни…

— Искаш да кажеш — да обираме хората? — попита Дони и в гласа му се прокрадна съмнение.

Кени сви рамене.

— Какви ти хора, обикновени педерасти — това не се брои. При това със сигурност няма да хукнат да се оплакват в полицията. Иначе ще им се наложи да обясняват какво са правили край „Сейнт Мери“ по тъмно.

— Може да стане весело — изфъфли Брайън. — Да постреснем нежните момчета — той се изкиска. — Ще се напикаят от шубе. Добре ще им дойде — допи бирата си и стана. — Хайде, да вървим, какво се мотаете още?

Излязоха навън, залитайки и продължиха към църквата, като се ръгаха в ребрата и се смееха на висок глас. Пътят по крайбрежната улица до останките на църквата беше кратък. Полумесецът надничаше през бързодвижещите се облаци, посребряваше морската повърхност и осветяваше пътя им. Когато наближиха, всички млъкнаха и запристъпваха дебнешком. Завиха покрай стените. Нямаше никой. Продължиха нататък и се шмугнаха през една полуразрушена арка. Там, в една ниша, откриха най-сетне това, което търсеха.

Някакъв мъж стоеше прав, облегнат на стената, и стенеше тихо от удоволствие. Пред него беше коленичил друг, чиято глава се движеше ритмично напред-назад.

— Виж ти, виж ти — подхвана завалено Дони. — Какво си намерихме!

Стреснат, Зиги се отдръпна, вдигна глава и видя пред себе си най-ужасния си кошмар в плът и кръв.

Брайън Дъф пристъпи напред.

— Май наистина ще си прекараме весело.

Никога през живота си Зиги не се беше чувствал по-уплашен. Изправи се, залитна и започна да отстъпва. Но Брайън го сграбчи веднага и стисна здраво ревера на якето му. После го блъсна в стената така, че почти му изкара въздуха. Дони и Кени стояха и наблюдаваха объркано сцената. През това време другият мъж се закопча и хукна нанякъде.