Вал Макдърмид - Далечно ехо

— И виж какво, Джими… става дума за нашата уговорка. Размислих и ми се струва, че няма да имам време.

Джими я изгледа мрачно.

— Както решиш.

По целия път до Файф Парк мълчаха. Помогнаха на Уиърд да стигне до входната врата и се върнаха обратно в колата.

— Виж какво, Джанис — поде Лоусън. — Съжалявам, ако си приела онова за мъжко перчене, но Дъф наистина прекали. Така не се говори с полицай — настоя той.

Джанис се облегна на покрива на колата.

— Разбира се, че Дъф прекали. Но ти не избухна заради оскърблението към пагона. Взе да размахваш палката, защото някъде в съзнанието ти се е загнездила мисълта, че можеш вече да ме разглеждаш като своя собственост — само защото съм се съгласила да изляза някоя вечер с теб. А той се опитваше да навлезе в твоята територия. Съжалявам, Джими, но тъкмо сега не мога да преглътна това.

— Не е точно така, Джанис — възрази Лоусън.

— Да оставим всичко, както си беше, Джими. Няма да си разваляме отношенията, нали?

Той сви нацупено рамене.

— Ти губиш. Не съм останал без жени — и седна зад волана.

Джанис поклати глава и не съумя да прикрие усмивката си.

Мъжете бяха толкова предсказуеми! При първия намек за феминизъм изчезваха яко дим.

В студентската квартира във Файф Парк Зиги преглеждаше Уиърд.

— Казах ти, че тази работа ще свърши зле — каза той, докато опипваше полека подутата тъкан около ребрата и корема на приятеля си. — Излизаш на леки занимания по приложна евангелизация, и се прибираш като статист от „Тази прекрасна война“. Напред, Христови войни!

— Това няма нищо общо с евангелизаторската ми работа — възрази Уиърд и се намръщи от положеното усилие. — Налетях на братята на Роузи.

Зиги отпусна ръце.

— Братята на Роузи ли те подредиха така? — попита той и се смръщи угрижено.

— Бях застанал пред „Ламас“. Някой трябва да им е казал, че съм там, те излязоха и се нахвърлиха върху мен.

— Да му се не види — изсъска Зиги и веднага след това извика към горния етаж: — Гили!

Мондо беше излязъл — откакто се върнаха, той рядко се завърташе тук вечер. Понякога се появяваше за закуска, но в повечето случаи го нямаше и тогава.

Алекс слезе тичешком и се закова на прага, когато видя израненото лице на Уиърд.

— Какво, по дяволите, е станало с теб?

— Братята на Роузи — обясни накратко Зиги. Напълни една купа с топла вода и започна да почиства внимателно лицето на Уиърд с намокрени памучни тампони.

— Те са те пребили? — Алекс продължаваше да не разбира.

— Смятат, че ние сме я убили — отвърна Уиърд. — Ох! Не може ли малко по-внимателно?

— Носът ти е счупен. Трябва да отидеш в болницата — каза Зиги.

— Мразя болници. Намести го ти.

Зиги повдигна вежди.

— Не мога да ти гарантирам какво ще излезе. Накрая може да заприличаш на неуспял боксьор.

— Ще рискувам.

— Поне не са ти счупили челюстта — каза Зиги, навеждайки се отново над Уиърд. После стисна с две ръце носа му и го заизвива, като се молеше да не му прилошее от отвратителното пращене на хрущяла. Уиърд започна да пищи, но Зиги продължаваше. Над горната му устна беше избила пот.

— Това е — каза той накрая. — Не мога да направя нищо повече.

— Днес са погребали Роузи — каза Алекс.

— Никой не ни е казал — каза ядосано Зиги. — Това обяснява защо са били толкова разярени.

— Мислиш ли, че ще продължат да ни преследват? — попита Алекс.

— Ченгетата ги предупредиха да не ни закачат — изфъфли Уиърд. Ставаше му все по-трудно да говори. Челюстта му се схващаше.

Зиги огледа внимателно пациента си.

— Уиърд, като гледам как са те подредили, мога само да се моля да вземат присърце предупреждението.

Последните надежди на приятелите, че убийството на Роузи ще бъде забравено, когато нови събития приковат вниманието на хората, рухнаха след вниманието, което вестниците отделиха на погребението. Статиите бяха поместени на първа страница, и ако някой бе пропуснал да прочете първите материали за убийството, сега не би могъл да пропусне повтарянето на всички подробности.

Първата жертва беше отново Алекс. След няколко дни, когато се прибираше от супермаркета, реши да мине за по-пряко през единия край на ботаническата градина и се натъкна на Хенри Кевъндиш и неговите хора, облечени за тренировка по ръгби. Веднага щом го видяха, започнаха да подвикват обиди, а после го наобиколиха и започнаха да го блъскат от всички страни. Образуваха нещо като верига около него, изтеглиха го встрани от тревата и го хвърлиха на калната земя. Алекс започна да се търкаля насам-натам, за да се опази от ритниците им. Не се страхуваше, че ще стане жертва на истински побой като Уиърд, и не беше толкова уплашен, колкото ядосан. Нечий крак го улучи по носа и той усети как по лицето му рукна кръв.