Вал Макдърмид - Далечно ехо

— Започваме да пеем на Норт Стрийт — там винаги има много хора. Останалите ще обиколят кръчмите. Не е необходимо да влизате вътре, просто спирайте хората, които влизат и излизат. А сега да се помолим, преди да се заемем с Божието дело.

Всички се хванаха за ръце и сведоха глави. Уиърд се остави в ръцете на Спасителя и почувства как непознат досега покой обзема душата му.

Странно колко различно изглежда всичко, мислеше си той, докато обикаляше от кръчма на кръчма. Преди не би му минало и през ум да заговаря напълно непознати хора, освен, за да попита за пътя. А сега това дори му доставяше удоволствие. Повечето го подминаваха, но няколко души приеха листовките и той беше уверен, че поне някои от тях ще се появят на службата. Струваше му се, че не е възможно да не доловят спокойствието и радостта, които струят от него.

Беше почти десет вечерта, когато Уиърд мина под масивната каменна арка при Западното пристанище и се упъти към бар „Ламас“. Потресаващо беше да си помислиш колко време бе пропилял на това място през изминалите години. Не се срамуваше от миналото си; Лойд му беше обяснил колко неправилен е такъв подход. Миналото му служеше за отправна точка, когато правеше сравнение с него, можеше да осъзнае колко прекрасен е новият му живот. Съжаляваше единствено, че не е открил по-рано това чувство на сигурност и душевен покой.

Прекоси улицата и застана пред вратата на „Ламас“. Изминаха десетина минути, през които успя да връчи само една листовка на един от редовните клиенти, който го бе изгледал с много странно изражение. Секунди по-късно вратата се отвори рязко. Брайън и Колин Дъф, съпроводени от още няколко млади мъже, излязоха, залитайки на улицата. Всички бяха силно зачервени и явно доста пияни.

— Ти какво търсиш тук? — изрева веднага Брайън, сграбчи Уиърд за якето и го блъсна с все сила в стената.

— Аз само…

— Затваряй си мръсната уста, боклук такъв — извика Колин.

— Днес погребахме сестра ми — това е твоя работа, твоя и на гадните ти приятелчета. И ти имаш наглостта да ми се мотаеш тук и да проповядваш?

— Ще ми се прави на някакъв шибан християнин! Ти уби сестра ми, мръснико — Брайън го раздрусваше и продължаваше да го блъска в стената. Уиърд се опитваше да се освободи, но другият беше много по-силен.

— Не съм я докосвал! — крещеше Уиърд. — Не бяхме ние!

— А кой тогава? Там не е имало друг, освен вас! — продължаваше да беснее Брайън. Пусна якето на Уиърд и вдигна юмрук.

— Я да видим дали това ще ти хареса!

Челюстта на Уиърд поддаде под дясното му кроше, веднага след това левият юмрук на Брайън се стовари върху лицето му. Коленете на Уиърд се подгънаха. Имаше чувството, че долната част на лицето му ще се откъсне и ще падне в протегнатите му напред ръце.

И това беше само началото. Внезапно отвсякъде връхлетяха върху него с юмруци и ритници, които се сипеха жестоко, като градушка върху тялото му. Кръв, сълзи и слуз потекоха по лицето му. Времето се забави и почти спря, думите долитаха деформирани до слуха му, чувстваше неестествено силно и продължително всеки отделен удар. Никога досега не беше попадал в сбиване и това, което го докарваше до ужас, беше зверската жажда за насилие.

— Господи, господи — хлипаше Уиърд.

— Той няма да ти помогне, лайно такова — извика някой наблизо.

После ударите изведнъж спряха и се възцари блажено спокойствие. Едновременно с това настана и пълна тишина.

— Какво става тук? — разнесе се женски глас.

Уиърд, който беше свил тялото си в зародишна поза, вдигна глава. Над него се беше надвесила жена в полицейска униформа. Зад нея стоеше същият полицай, когото Алекс беше довел през онази нощ в снега. Побойниците стояха около него, намръщени, с ръце в джобовете.

— Нищо, само се шегувахме — отвърна Брайън Дъф.

— Лично аз не виждам нищо смешно, Брайън. Имал е късмет, че собственикът на кръчмата е решил да ни се обади — продължи жената, все така наведена, оглеждайки отблизо лицето на Уиърд. Той се надигна, седна, закашля се и започна да плюе кръв и сополи.

— Вие сте Том Маккий, нали? — попита тя. Положението започваше да се изяснява.

— Да — простена Уиърд.

— Ще повикам линейка по радиостанцията — каза жената.

— Не — възрази Уиърд, успя по някакъв начин да стане и остана прав, макар да залиташе. — Всичко е наред. Беше просто шега.

Установи, че успява да говори с голямо усилие. Все едно че му бяха присадили нова челюст, с която не знаеше как да си служи.