Вал Макдърмид - Далечно ехо

— Аз също. Имах чувството, че всички присъстващи ни гледат и чакат да им кажем нещо, което и ние не знаем.

— А няма и никакви изгледи да го узнаем. Следствието така и не можа да се добере до истински заподозрян — каза Лоусън. Тонът му беше остър като мразовития вятър, който отвяваше дима от цигарите им.

— Е, не е като в „Старски и Хъч“, нали?

— И слава богу. Така де, само като си помисля за онези жилетки — ти би ли носила такова нещо?

Джанис неволно се изкиска.

— Така погледнато.

Лоусън си пое дълбоко дъх.

— Джанис… би ли дошла някой път с мен да пием по едно?

Джанис го изгледа учудено. Според нея Джими Лоусън изобщо не забелязваше, че е жена — освен когато трябваше да се прави чай и да се съобщават лоши вести.

— Каниш ме да излезем, така ли?

— По всичко личи. Е, какво ще кажеш?

— Не знам, Джими. Не съм убедена, че е препоръчително да излизаш с колега.

— При нашата професия няма къде да се запознаеш с някого, ако не броим хората, които арестуваме. Хайде, Джанис. Само по едно питие, ще поприказваме и ще видим дали си допадаме — усмивката му придаваше чар, който тя не бе забелязала досега.

Джанис го изгледа замислено. Не беше чак мечтата на всяка жена, но изглеждаше прилично. Носеше му се славата, че бил женкар, и че обикновено постигал целта си без особени усилия. Но с нея винаги се беше държал любезно, за разлика от доста други колеги, които трудно прикриваха презрителното си отношение към жена полицай. Освен това вече не помнеше кога за последен път беше излизала с интересен мъж.

— Добре — каза тя най-сетне.

— Довечера, когато отида на работа, ще прегледам графика, за да видя кога почивките ни съвпадат — той хвърли цигарата си и я стъпка. Джанис го проследи с поглед, докато завиваше край стената на църквата, за да отиде при другите. Имаше уговорена среща — най-малко това бе очаквала от погребението на Роузи Дъф. Може би свещеникът беше прав. Имаше си време за всичко — време да погледнеш назад, но и време да гледаш напред.

Нито един от приятелите му не би описал Уиърд като разумен, дори преди внезапното му обръщане към религията. Поведението му винаги се бе отличавало със странна смесица от цинизъм и наивност. За съжаление новите му духовни занимания премахнаха цинизма, но не наляха в главата му и капка здрав разум. Така че когато новопроизведените му братя во Христе решиха, че няма по-подходящо време за евангелизация на населението от вечерта след погребението на Роузи Дъф, Уиърд веднага прие да участва. Убедиха го, че тъкмо на този ден хората ще са се замислили над факта, че са смъртни. Не би могло да има по-подходящ момент да им напомнят, че Исус им предлага пряк път към небесното царство. Само преди няколко седмици мисълта, че би се заел да споделя преживяното с непознати, би го накарала да се превива от смях, но сега това му се стори най-естественото нещо на света.

Събраха се в дома на пастора — енергичен млад уелсец, чийто ентусиазъм беше почти патологичен. Уиърд го намираше за малко краен въпреки вдъхновението, което сам изпитваше от обзелото го наскоро просветление. Лойд беше искрено убеден, че целокупното население на Сейнт Андрюз не е приело все още Христос в сърцата си единствено поради това, че той и паството му не се справяха достатъчно ефикасно със задачата си. Според Уиърд беше очевидно, че не се е запознал още със Зиги — атеистът с главно „А“. Почти винаги, когато всички сядаха заедно на масата във Файф Парк, избухваха ожесточени спорове на верски и религиозни теми. Уиърд вече се чувстваше изтощен от тези разговори. Все още не знаеше как да парира всички аргументи на противниците си, а съзнаваше, че отговори от рода на „Трябва да го приемеш, щом вярваш“ звучат доста неубедително. Беше убеден, че когато се заеме да изучава задълбочено Библията, ще се справя по-добре. А засега се молеше за християнско търпение и достатъчно съобразителност.

Лойд натика в ръцете му цял наръч листовки.

— Това запознава накратко читателя с нашата вяра, има и приложени избрани цитати от Библията — каза той. — Опитвай се да въвличаш хората в разговор, а когато се заговорите, ги питай дали са склонни да отделят няколко минути от времето си, за да се спасят от мъки. После им дай листовката и ги помоли да я прочетат. Кажи им, че ако имат въпроси, могат да дойдат на неделната ни служба — и Лойд разпери ръце в знак, че това е всичко.

— Готово — каза Уиърд и огледа останалите от паството. Бяха само пет-шест души и освен Лойд и него имаше само още един мъж — мъкнеше със себе си китара и явно беше много ентусиазиран. За съжаление талантът му не се равняваше на усърдието. В себе си Уиърд беше убеден, че и когато свири най-зле, може да натика този некадърник в миша дупка — макар да съзнаваше, че няма право да съди за тези неща. За съжаление още не беше научил нито една от песните, така че тази вечер нямаше да свири за Божия слава.