Вал Макдърмид - Далечно ехо

Предсказанието на Алекс се сбъдна много по-скоро, отколкото бе очаквал той самият. Два дни по-късно той вървеше по Норт Стрийт към факултета по история на изкуствата, когато видя срещу себе си Хенри Кевъндиш и няколко от неговите приятелчета. Перчеха се в червените вълнени студентски мантии със самочувствието на господари на града. Забеляза как Кевъндиш смушка един от приятелите си и му прошепна нещо. Когато застанаха един срещу друг, Алекс за миг се видя заобиколен от ухилени млади мъже в стандартните като униформа сака от туид и панталони от фин вълнен плат.

— Чудя се как имаш наглостта да се появяваш тук, Гилби — каза Кевъндиш с присмех.

— Струва ми се, че имам по-голямо право от теб и твоите приятели да вървя по тези улици — отвърна спокойно Алекс. — Това е моята страна, не твоята.

— Хубава страна, в която се крадат коли безнаказано. Не разбирам защо още не са ви осъдили — продължи Кевъндиш. — А ако сте използвали колата ми, за да прикриете убийство, ще си имате работа не само с полицията.

Алекс се опита да си проправи път, но беше притиснат от всички страни. Блъскаха го с лакти и юмруци.

— Разкарайте се, Хенри. Нямаме нищо общо с убийството на Роузи Дъф — само дето се опитахме да й помогнем и да й спасим живота.

— А полицията ви вярва, така ли? — отвърна Кевъндиш. — Значи са още по-тъпи, отколкото мислех.

Нечий юмрук улучи Алекс под ребрата.

— Решихте да ми откраднете колата, а?

— Не знаех, че можеш и да мислиш — изпъшка Алекс. Не можа да устои на изкушението да ги подразни още малко.

— Възмутително е, че още не са те изхвърлили от университета — извика друг и мушна Алекс с пръст в гърдите. — В най-добрия случай ти си жалък крадец!

— Господи, защо не се погледнете на какво приличате? Това напомня на сцена от тъпа комедия! — Алекс най-сетне се вбеси. Приведе глава напред и ги разблъска. Тялото му реагира инстинктивно като в немалкото сложни положения, в които се бе озовавал на игрището за ръгби. — Махнете се от пътя ми! — извика той, изтръгна се задъхан от групата и се обърна, озъби им се и изръмжа: — Бързам за лекция.

Стреснати от избухването му, те го оставиха да продължи. Докато той се оттегляше, вирнал глава, Кевъндиш подвикна подир него:

— Мислех, че вместо на лекция ще отидеш на погребението. Нали така постъпват убийците?

Алекс се обърна рязко.

— Какво?

— Не знаеш ли? Днес погребват Роузи Дъф.

Алекс продължи припряно нагоре по улицата, разтреперан от ярост. Призна пред себе си, че се беше поуплашил. Макар и за миг, но беше изпитал страх. Още не можеше да повярва, че Кевъндиш бе имал наглостта да говори по този начин с него за погребението на Роузи. А и не можеше да повярва, че никой не им е съобщил за него. Не че би решил да отиде. Но би било редно поне да ги предупредят.

Попита се какво ли става с другите трима и за пореден път му се поиска Зиги да не беше толкова устат.

Когато Зиги влезе в часа по анатомия, незабавно се разнесоха викове:

— Пристига крадецът на трупове!

Той вдигна ръце, сякаш приемаше приветствия, влизайки в тон с добронамерените закачки на колегите си. Единствено студентите по медицина бяха в състояние да коментират смъртта на Роузи с черен хумор.

— Какво им е лошото на труповете, които ни дават за дисекция? — подвикна някой.

— Явно са прекалено стари и грозни за нашия Зиги — отвърна друг. — Решил е да намери нещо по-качествено за лична употреба.

— Хайде, стига — прекъсна ги Зиги. — Просто ми завиждате за възможността да упражня познанията си на практика.

Няколко души го наобиколиха.

— Как беше всъщност, Зиги? Разбрахме, че е била още жива, когато сте я намерили. Ти уплаши ли се?

— Да, уплаших се. Но когато разбрах, че няма да успея да спася живота й, изпаднах в безсилен гняв, който ме накара да забравя уплахата.

— Стига де, нали си направил всичко, което е било по силите ти — опита се да го успокои един от колегите му.

— Което не беше кой знае какво. Тъпчат ни тук главите с теория, а когато застанем лице в лице с нещо истинско, не знаем откъде да започнем. Предполагам, че някой шофьор на линейка би се справил по-добре — Зиги свали палтото си и го метна на облегалката на близкия стол. — Чувствах се безполезен. Тогава осъзнах, че едва когато напуснем университета, започваме да се учим истински как да бъдем лекари и да лекуваме живи пациенти, същества от плът и кръв.

Зад тях се разнесе глас:

— Виждам, че сте научили нещо наистина много ценно, господин Малкиевич — преподавателят беше влязъл незабелязано в залата. — Знам, че това надали ще ви успокои, но съдебният лекар ме увери, че по времето, когато вие сте открили умиращата, е било изключено тя да бъде спасена. Била е загубила прекалено много кръв — той потупа Зиги по рамото. — Съжалявам, но трябва да приемете факта, че ние не сме способни да вършим чудеса. А сега, дами и господа, заемайте местата си. През този семестър ни предстои сериозна работа.