Вал Макдърмид - Далечно ехо

— Да не мислиш, че от това ще ни стане по-леко? Очакват ни тежки времена, момчета — каза Зиги. — Той ще довлече тук брадатите си пророци, твърдо решени да ни спасяват независимо от това дали искаме да бъдем спасени или не. Краят на групата ще бъде най-малкият ни проблем. Няма вече „един за всички, всички за един“.

— По някакъв начин се чувствам виновен заради тази история — каза Алекс.

— Защо? Да не би ти да си го замъкнал на църква да слуша Руби Кристи?

— Нямало е да реагира по този начин, ако не се е чувствал наистина ужасно зле. Знам, че на пръв поглед той най-малко се впечатли от убийството на Роузи, но ми се струва, че дълбоко в себе си го е преживял тежко. А всички ние бяхме толкова погълнати от собствените си преживявания, че не сме забелязали колко е зле.

— Може би има и нещо повече — каза Мондо.

— Какво имаш предвид? — попита Зиги.

Мондо зарита пода с върховете на обувките си.

— Хайде, момчета, нали разбирате, че ние всъщност нямаме представа какво е правил Уиърд през нощта, когато умря Роузи. Чули сме само неговите уверения, че не я е виждал.

Алекс изпита чувството, че пред краката му се е отворила пропаст. От мига, когато намекна за подозренията си пред Зиги, се беше опитвал да пропъжда всякакви подобни предателски мисли. А сега Мондо придаваше ясна форма на немислимото.

— Това, което казваш, е ужасно — каза той на глас.

— Хващам се на бас, че и ти си го помислил — възрази предизвикателно Мондо.

— Не би могъл да вярваш, че Уиърд би изнасилил момиче, камо ли пък да го убие — настоя Алекс.

— През онази нощ той не беше на себе си. Никой не би могъл да каже със сигурност какво би направил и какво — не, когато е в такова състояние — отвърна Мондо.

— Достатъчно — гласът на Зиги разсече като с нож мрежата от смущение и недоверие, която бе започнала да ги оплита. — Ако започнеш да разсъждаваш така, докъде ще я докараме? Аз също излязох през онази нощ. Алекс дори покани Роузи на купона. И ако продължаваме в този дух, ти самият доста се позабави, когато отиде да изпращаш онова момиче до Гардбридж. Какво те задържа толкова? — той изгледа гневно приятеля си. — Така ли искаш да си говорим, Мондо?

— Не съм казвал нищо за вас двамата. Не е необходимо веднага да се нахвърляте върху мен.

— Затова пък е съвсем редно да се опитваш да натопиш Уиърд, докато не е тук, за да се защити, така ли? И ти си един приятел!

— Е, нали сега Исус му е приятел — отбеляза присмехулно Мондо. — Което, ако питате мен, е доста крайна реакция и много напомня на вина.

— Млъкнете и двамата — извика Алекс. — Чуйте се какво говорите. Достатъчно хора ще имат желание да ни настроят един срещу друг. Нямаме друг изход, освен да продължаваме да се поддържаме.

— Алекс е прав — каза уморено Зиги. — Стига взаимни обвинения. Макленън би си умрял от удоволствие, ако успее да ни накара да се топим взаимно. На него му е все едно кого ще арестува по подозрение в убийство, стига да успее да арестува някого. И ние трябва да внимаваме този някой да не е един от нас. Мондо, за в бъдеще запази гадните си предположения за себе си — Зиги се изправи. — Отивам до денонощния магазин да купя мляко и хляб. Няма да е зле да си изпием кафето, преди представителите на британската консервативна партия да са се върнали — от техния английски акцент ми става зле.

— Идвам с теб, трябва да си купя цигари — каза Алекс.

Половин час по-късно, когато се прибраха, беше настанала пълна бъркотия. Полицаите се бяха появили отново, този път в разширен състав, а двамата им английски съквартиранти стояха на прага с багажа си и очевидно не можеха да повярват на очите си.

— Здрасти, Хари, здрасти, Еди — каза любезно Зиги и надникна над раменете им към дневната, където Мондо разговаряше нацупено с някаква полицейска служителка. — Добре, че купих две кутии мляко.

— Какво, по дяволите, става тук? — попита Хенри Кевъндиш. — Само не ми казвай, че са спипали този кретен Маккий с дрога.

— Нищо толкова прозаично — отвърна Зиги. — Явно съобщението за убийството не е стигнало до страниците на „Татлър“, „Хорз енд Хаундс“ и изобщо периодиката за висшата класа.

Кевъндиш изпъшка.

— О, за бога, откажи се от това жалко поведение. Надявах се да си се отказал от тези пози в стил „герой на работническата класа“.

— Внимавай какво говориш, сред нас има вярващ християнин.

— Какви ги разправяш? Убийство? Християни? — намеси се Едуард Грийнхал.

— Уиърд се върна в лоното на църквата — заяви сухо Алекс. — И то не на англиканската църква. Отишъл е при онези, дето дрънкат на китари и пеят песнички, за да славят Бога. Днес-утре ще започне да организира молитвени събрания в кухнята.