Вал Макдърмид - Далечно ехо

Зиги седна на мястото си, но мислите му се рееха другаде. Още чувстваше дланите си хлъзгави от кръвта на умиращото момиче, долавяше слабия, неравен пулс, усещаше досега на изстиващата й плът. Чуваше накъсаното й дишане, в устата му се връщаше горчивият вкус от онази нощ. Питаше се дали някога ще надмогне преживяното. Съмняваше се дори, че ще има вътрешното убеждение да работи като лекар — с потискащото съзнание, че всички усилия на хората от тази професия са обречени рано или късно на провал.

На няколко мили от тук близките на Роузи се готвеха да отдадат последна почит на покойната. От полицията им позволиха най-сетне да вземат трупа, и семейство Дъф се канеха да направят първата ритуална крачка по дългия път на скръбта. Айлийн нагласи шапката си пред огледалото, без да погледне втори път измъченото си, изпито лице. Напоследък изобщо не се гримираше. Какъв смисъл имаше да го прави? Очите й бяха мътни, с подпухнали клепачи. Хапчетата, предписани от лекаря, не й отнемаха мъката; само притъпяваха болката, превръщаха я в нещо, което тя по-скоро съзерцаваше, отколкото да преживява.

Арчи стоеше край прозореца. Чакаше катафалката. Църквата на Страткинес бе само на няколкостотин ярда от дома им. Семейството щеше да върви след катафалката, така бяха решили да съпроводят Роузи по последния й път. Широките му рамене бяха приведени. През изминалите няколко седмици Арчи беше грохнал, беше се превърнал в старец, загубил воля да се бори с живота.

Брайън и Колин, облечени официално като никога досега, седяха в кухнята и събираха кураж за предстоящото изпитание с помощта на уискито.

— Надявам се, че онези четиримата ще проявят достатъчно разум и няма да се появят на погребението — каза Колин.

— Нека дойдат. Добре ще ги посрещнем — отвърна твърдо Брайън. Постоянното мрачно изражение разкривяваше хубавите черти на лицето му.

— Но не и днес. По дяволите, Брайън, прояви някакво приличие — Колин пресуши чашата си на един дъх и я остави рязко на плота на умивалника.

— Пристигнаха — чу се гласът на баща им.

Колин и Брайън се спогледаха — сякаш си даваха мълчаливо обещание през този ден да не сторят нищо, с което биха посрамили себе си или опетнили паметта на сестра си. Изправиха рамене и тръгнаха към дневната.

Катафалката бе спряла точно пред къщата. Семейство Дъф тръгна по алеята към изхода. Всички вървяха със сведени глави, Айлийн се облягаше тежко на ръката на съпруга си.

Заеха местата си зад ковчега. Зад тях се тълпяха близки и приятели със скръбни изражения на лицата. Най-отзад вървяха представителите на полицията, начело с Макленън, особено доволен от колегите си, които бяха дошли на погребението в свободното си време. Като никога пресата проявяваше дискретност и разбиране — журналистите се бяха споразумели да ползват официалната информация.

Жителите на селото стояха от двете страни на улицата, която водеше към църквата. Много от тях тръгваха след погребалното шествие и продължаваха нагоре към сивата каменна сграда на хълма, откъдето в далечината се виждаше Сейнт Андрюз. Когато всички пристигнаха, се оказа, че малката църква е претъпкана. Наложи се много от присъстващите да стоят по страничните пътеки и зад пейките.

Службата беше кратка, без прочувствени речи. Айлийн не беше събрала сили да обмисля подробности, а Арчи беше настоял пред свещеника да се ограничи само с най-необходимото.

— Надяваме се само всичко да свърши по-бързо — бе обяснил той. — Не искаме точно това да е последният ни спомен от Роузи.

Според Макленън тъкмо простичките думи на свещеника звучаха особено мъчително. Редно бе тези думи да се изричат при изпращането на хора, изживели докрай живота си, не над тялото на една млада жена, която дори още не бе стъпила истински на житейския път. Той сведе глава в молитва, съзнавайки, че тази служба няма да донесе мир в душите на хората, познавали Роузи. Никой от близките й нямаше да намери покой, ако Макленън не си свършеше работата както трябва.

А напоследък му се струваше все по-невероятно, че някога ще успее да оправдае очакванията им. Следствието буксуваше на едно място. Единственият нов доказателствен материал осигуриха лабораторните анализи на жилетката. По нея бяха открили следи от боя, но те не отговаряха на нито една от пробите, взети от стените на студентското жилище във Файф Парк. От централното управление изпратиха един главен инспектор да прегледа резултатите от работата на Макленън и екипа му — това беше явен намек, че не са се справили с възложения случай. Но човекът бе принуден да признае, че Макленън беше работил безукорно; не можа да даде никаква нова идея, която би дала друга насока на следствието.