Вал Макдърмид - Далечно ехо

— Не искам въпросът ми да прозвучи грубо, но все пак — защо се държите толкова мило с мен?

Лоусън седна срещу него и запали цигара.

— Защото съчувствам на вас и на вашите приятели. Вие постъпихте като хора с гражданско съзнание, а за награда ви излезе име на злодеи. Предполагам, че изпитвам и чувство на вина. Ако бях излязъл да патрулирам, вместо да си седя на топло в колата, можеше и да спипам убиеца на местопрестъплението — той отметна глава назад и издуха дълга струя дим към тавана. — Точно затова си мисля, че извършителят не може да е местен човек. Всеки, който познава горе-долу района, знае отлично, че патрулната кола често паркира наблизо — Лоусън изкриви лице в гримаса. — Но не ни отпускат достатъчно гориво, за да сновем насам-натам по цяла нощ, затова спираме от време на време.

— Макленън все още ли се съмнява в нас? — попита Алекс.

— Не знам какво мисли той, но ще ви отговоря честно. Следствието е в задънена улица. Братята Дъф вият за кръв, а ако съдя по това, на което присъствах току-що, и приятелите ви са се обърнали срещу вас.

Алекс изсумтя.

— Те не са ми приятели. Наистина ли ще съобщите в полицията за станалото?

— Вие какво предпочитате?

— По-добре недейте. Те ще намерят начин да се измъкнат при всички случаи. Освен това не ми се вярва да продължат да ни тормозят. Страх ги е мама и татко да не научат и да спрат да им изпращат пари. Виж, братята Дъф ме безпокоят много повече.

— Предполагам, че и те ще ви оставят на мира. Вече получиха сериозно предупреждение. Маккий, вашият приятел, просто се озова пред очите им в много неподходящ момент. Не бяха на себе си след погребението.

— Не ги обвинявам. Просто не искам и с мен да се случи това, което сполетя Уиърд.

— Уиърд? Искате да кажете господин Маккий?

— Да. Това е училищният му прякор — от една песен на Дейвид Боуи.

Доусън се усмихна.

— Разбира се. „Зиги Стардъст и паяците от Марс“. Тогава вие трябва да сте Гили, прав ли съм? А Зигмунд е Зиги.

— Отлично.

— Не съм толкова по-стар от вас. Но какво име остава за господин Кър?

— Той не харесва много Боуи. Пада си по „Пинк Флойд“. Затова е Мондо — от „Крейзи даймънд“, нали разбирате?

Лоусън кимна.

— Между другото, супата беше страхотна.

— По рецепта на майка ми. Значи сте приятели отдавна, така ли?

— Запознахме се през първия учебен ден в гимназията. И оттогава сме приятели.

— Всеки има нужда от приятели. Същото е и в моята работа. Човек работи известно време с едни и същи хора, докато му станат по-близки и от братя. Готов си да рискуваш дори живота си за тях.

Алекс се усмихна с разбиране.

— Знам какво е. С нас е същото — „Или по-скоро беше“, помисли си той със свито сърце. През този семестър нещата се промениха. Уиърд излизаше най-често с набожните си приятелчета. А къде се губеше Мондо, един господ знаеше. Внезапно му стана ясно, че не само членовете на семейство Дъф страдат от тежка емоционална травма след смъртта на Роузи.

— Значи ли това, че бихте излъгали, за да се защитите един друг, ако се наложи?

Лъжицата със супа замръзна на половин път към устата на Алекс. Ето каква била работата. Той побутна купата встрани, стана, посегна към якето си и каза:

— Благодаря за супата — и допълни: — Вече съм по-добре.

Зиги рядко се чувстваше самотен. Като единствено дете беше привикнал да се забавлява сам и никога не страдаше от липса на разнообразие. Когато някои родители се оплакваха, че децата им се отегчавали по време на ваканцията, майка му винаги ги гледаше, сякаш им хлопа дъската. Скуката не беше проблем, с който й се налагаше да се справя.

Но тази нощ самотата се беше просмукала в жилището им във Файф Парк. Имаше достатъчно работа, за да не скучае, но тъкмо тази нощ имаше нужда да си поговори с някого. Уиърд беше излязъл с китарата си и несъмнено се обучаваше да слави Бога с два-три прости акорда. Алекс се прибра в отвратително настроение след сблъсък с консервативната младеж и среща с онзи полицай, Лоусън, която явно бе завършила зле. Преоблече се и отиде на лекция за венецианските художници. А Мондо вероятно чукаше някъде.

Между другото, това не беше лоша идея. Последното му сексуално преживяване беше далечен спомен — случило се беше много преди нощта, когато откриха Роузи Дъф. Една вечер беше отскочил до Единбург. Отиде в една кръчма — знаеше се, че там се срещат хомосексуалисти. Стоеше на бара, пиеше си бирата и се озърташе. След време го заговори някакъв трийсетинагодишен мъж в джинси и яке — грубоват, но привлекателен на вид. Всичко свърши със секс в тоалетната — напълно удовлетворителен, макар и припрян. Срещата беше приключила доста преди часа, когато потегляше последният влак за Сейнт Андрюз.