Вал Макдърмид - Далечно ехо

Перспективата не беше особено съблазнителна.

Макленън надникна в стаята.

— Кажете им, че тръгвам към замъка — подвикна той. — И съобщете да повикат спасителната лодка от Анструтър.

Операторът го изгледа учудено, но вдигна палец в знак, че ще предаде съобщението. Макленън продължи към паркинга.

Какъв ужасен следобед! Дори само отвратителното време беше в състояние да докара човек до самоубийство. Потегли към брега, а чистачките едва успяваха да избърсват потоците дъждовна вода от предното стъкло.

Скалите бяха любимо място на самоубийците. Когато съвпадаха с прилива, в повечето случаи опитите бяха успешни. Близо до брега имаше силно подводно течение, което отнасяше човек на дълбокото само за минути. А никой не можеше да оцелее във водите на Северно море през зимата. Но имаше и някои забележителни провали. Макленън си спомни случая с портиера на едно от местните начални училища. Човекът бе подбрал напълно неподходящо време — затова, когато скочил, паднал в два фута вода, дори не улучил подводните скали и се стоварил на пясъка, като успял само да счупи и двата си глезена. Бил толкова потиснат от смехотворния провал на опита си, че в деня, когато го пуснали от болницата, взел автобуса до Люкърс, затътрил се на патериците до железопътната линия и се хвърлил под експреса за Абърдийн.

Но днес такова нещо не можеше да се случи. Макленън знаеше, че приливът вече настъпва, а източният вятър превръщаше водите под скалния бряг в кипящ водовъртеж. Надяваше се да се доберат до човека, преди да реши да скочи.

На мястото вече имаше една патрулна кола. Джанис Хог и още един униформен полицай стояха край оградата, без да откъсват очи от младия човек, привел тяло срещу вятъра и разперил ръце като Христос на кръста. Явно се чудеха какво да предприемат.

— Не стойте така — каза Макленън и вдигна яката на шлифера си, за да се предпази от дъжда. — Малко по-надолу има спасителен пояс, вързан на дълго въже. Някой да иде да го вземе!

Полицаят хукна натам, накъдето сочеше Макленън. Инспекторът се прехвърли през оградата и пристъпи към ръба на скалата.

— Спокойно, синко — каза той меко.

Младият човек се обърна и Макленън позна Дейви Кър. Един съсипан, напълно смазан Дейви Кър. Въпреки това не можеше да сбърка това лице с нежни черти и огромните очи на уплашена сърна.

— Много късно — изфъфли пиянски Кър и залитна.

— Никога не е прекалено късно — отбеляза Макленън. — Ако нещо се е объркало, може да се поправи.

Мондо се обърна с лице към Макленън и отпусна ръце.

— Да се поправи ли? — очите му пламнаха гневно. — Нали вие съсипахте всичко! Нали благодарение на вас хората ме мислят за убиец! Нямам приятели, нямам и бъдеще.

— Разбира се, че имаш приятели. Алекс, Зиги и Том. Те все още са твои приятели.

Вятърът виеше и дъждът плющеше в очите му, но Макленън не изпускаше от поглед уплашеното лице на момчето.

— И те са едни приятели! Мразят ме, защото говоря истината — Мондо неволно вдигна ръка към устата си и загриза един нокът. — Те ме мразят.

— Мисля, че грешиш — Макленън пристъпи предпазливо към него. Още два фута и щеше да успее да го сграбчи.

— Не приближавайте! Стойте там. Това е моя работа. Няма защо да се месите.

— Обмисли ли наистина това, което се готвиш да извършиш, Дейви? Помисли за хората, които те обичат. Това ще съсипе семейството ти.

Мондо поклати глава.

— Тях не ги е грижа. Винаги са обичали сестра ми повече от мен.

— Кажи ми какво те измъчва.

„Карай го да говори — докато говори, е още жив“, повтаряше си Макленън. Дано това не завърши с нов кошмар.

— Да не сте глух? Казах вече — извика Мондо с изкривено от мъка лице. — Вие съсипахте живота ми!

— Това не е вярно. Очаква те прекрасно бъдеще.

— Не, вече нямам никакво бъдеще — Мондо отново разпери ръцете си като криле на птица. — Никой не може да разбере това, което преживявам.

— Аз искам да се опитам да разбера — Макленън направи още една крачка напред. Мондо се опита да се отдръпне встрани, но беше още нестабилен поради изпития алкохол — краката му се хлъзнаха по мократа трева. На лицето му се изписа смъртен ужас. Последва кратка, смразяваща пантомима — той размахваше ръце, съпротивлявайки се срещу силата на гравитацията. В продължение на няколко секунди имаше изгледи да успее. Но после краката му се хлъзнаха напред и той изчезна от поглед.

Макленън скочи към него, но беше закъснял. Залитна на ръба на скалата, но вятърът беше на негова страна и му помогна да си възвърне равновесието. Погледна надолу. Стори му се, че видя плискане и забеляза бледото лице на Мондо през белите пръски на пяната. Обърна се рязко назад точно когато пристигнаха Джанис и другият полицай.