Вал Макдърмид - Далечно ехо

Макфадън беше прекарал цялата предна вечер в почистване на дневната. Винаги се беше имал за относително подреден човек, затова се чудеше защо всеки път, когато очакваше гости, му се налагаше да чисти толкова много. Може би защото много рядко бе имал случай да проявява гостоприемство. Беше се отказал от срещите с жени, а честно казано, и не изпитваше нужда от присъствието на жена в живота си. Контактите с колегите явно изчерпваха целия му потенциал за общуване, а дори и с тях се виждаше рядко извън работно време — толкова рядко, че това почти не се броеше. Още от детските си години се беше убедил, че е по-добре да не те забелязват, отколкото да се набиваш на очи. Затова пък, колкото и дълго време да прекарваше в софтуерния отдел, работата с машините никога не му омръзваше. Независимо от това дали просто сърфираше из мрежата, обменяше мнения в някой форум или участваше в някоя игра, Макфадън се чувстваше най-добре, когато можеше да издигне силиконова бариера между себе си и околния свят. Компютърът никога не го упрекваше, никога не изтъкваше недостатъците му. Хората считаха компютрите за нещо сложно и неразбираемо, но те грешаха. Компютрите бяха предсказуеми и създаваха усещане за сигурност. Компютрите никога не те изоставяха. Човек винаги знаеше какво може да очаква от един компютър.

Той се взря внимателно в отражението си в огледалото. Беше се научил да се слива с околната среда, за да не привлича нежелано внимание. Днес целта му беше да изглежда спокоен, невзрачен, безопасен — а не като някакъв особняк. Знаеше, че хората автоматично приемаха компютърните специалисти за чешити, но не искаше Лоусън да стигне до подобно заключение. А и той не беше чешит. Беше просто малко по-различен. Но Лоусън не биваше да разбере това. За да постигне желаната цел, трябваше по някакъв начин да се промъкне през полицейските радари.

Реши да облече джинси и пуловер — нещо традиционно и ненатрапчиво. Прекара гребена през гъстата си тъмна коса и отново погледна смръщено в огледалото. Едно момиче му бе казало навремето, че приличал на Джеймс Дийн, но той прие думите й като жалък опит да събуди интереса му. Обу черни кожени мокасини и хвърли поглед на часовника си. Оставаха още десет минути. Макфадън отиде във втората спалня и седна пред един от трите компютъра, инсталирани там. Налагаше се да говори убедително, а за тази цел трябваше да бъде напълно спокоен.

Джеймс Лоусън караше бавно по Карлтън Уей. Улицата, извита във формата на полумесец, беше застроена през деветдесетте години със самостоятелни къщи, които трябваше да напомнят на традиционната архитектура на Ийст Нюк. Белосаните стени и стръмните, островърхи керемидени покриви бяха запазена марка на местното строителство, а къщите се отличаваха с известна индивидуалност — достатъчно, за да се слеят ненатрапчиво с околната среда. Разположени на около половин миля навътре от брега, до рибарското селце Сейнт Монанс, къщите бяха подходящи за млади професионалисти, които не разполагаха с чак толкова много средства, та да си позволят автентичните образци на местна архитектура, изкупени от преселници, които имаха намерение да се оттеглят тук в пенсионна възраст, или се даваха под наем през почивните месеци.

Къщата на Греъм Макфадън беше сравнително малка. Две приемни помещения, две спални, предположи Лоусън. Гараж нямаше, но на градинската алея се събираха две малки коли. Понастоящем там беше паркиран един стар сребрист фолксваген голф. Лоусън паркира на улицата и тръгна по алеята към входната врата. Острият бриз, който се надигаше откъм устието на Форт, дърпаше широките крачоли на панталоните му. Позвъня и зачака нетърпеливо. Каза си, че не би искал да живее на такова мрачно място. През лятото наистина беше живописно, но беше прекалено мокро и пусто през тази студена ноемврийска вечер.

Вратата се отвори и на прага застана млад мъж, прехвърлил средата на двайсетте. Среден ръст, строен, регистрира механично умът на Лоусън. Гъста тъмна коса, чуплива, от този тип коси, които трудно се поддаваха на усмиряване с гребена. Дълбоко поставени сини очи, високи скули, пълни, почти женствени устни. Лоусън беше направил необходимите проверки и знаеше, че Макфадън няма криминално досие. От друга страна, беше прекалено млад, за да има лични спомени за убийството на Роузи Дъф.

— Господин Макфадън? — попита Лоусън.

Човекът пред него кимна.

— А вие трябва да сте Лоусън, заместник-началникът на полицията. Как да се обръщам към вас?