Вал Макдърмид - Далечно ехо

— Ще ме приемете ли за кръстник? — попита той и чукна кехлибарената си бутилка бира в неговата.

— Не съм убеден, че ще кръщаваме детето — отвърна Алекс. — Но ако родителите ни настояват, не бихме поканили друг, освен теб.

— Няма да съжалявате — отбеляза Зиги.

Алекс беше убеден в това — нямаше да съжалява, че Зиги е кръстник на детето му, нито за миг.

Но това беше вече невъзможно.

На следната утрин Зиги и Пол си тръгнаха много рано, защото ги очакваше дълъг път обратно до Сиатъл. Прегърнаха се за сбогом, облени от седефеносивата утринна светлина. Това също нямаше да се повтори никога.

Какво му беше подвикнал накрая Зиги, когато колата вече потегляше? Нещо в смисъл, че сега трябвало да угажда на Лин във всичко, защото така щял да се подготви за бащинството. Алекс вече не помнеше точните думи, не помнеше и какво му беше извикал в отговор. Колко типично за Зиги — последните думи, които размениха, бяха свързани с грижа за някой друг. Защото Зиги винаги се бе грижил за всички.

Във всяка естествено възникнала група винаги се намира един човек, който се превръща в опора за останалите, осигурява закрилата, която позволява на по-слабите да развият на спокойствие способностите си. За момчетата от Къркалди опората беше Зиги. И то не защото беше авторитарен или имаше мания за незаменимост. Той просто навлезе естествено в тази роля, а останалите трима постоянно се възползваха от способността на Зиги да урежда всичко. Дори когато станаха зрели хора, Алекс винаги се беше обръщал към Зиги, когато му трябваше сигурен човек, пред когото да изложи идеите си. Когато обмисляше големия скок — да се откаже от положението си на добре платен изпълнител и да се опита да основе собствена фирма, двамата прекараха един уикенд в Ню Йорк, прехвърляйки положителните и отрицателните страни на такава стъпка, и Алекс съзнаваше, че именно увереността на Зиги в неговите способности наклони везните в полза на промяната, дори повече от убеждението на Лин, че той ще се справи.

Ето още нещо, което никога вече нямаше да се повтори.

— Алекс?

Гласът на жена му го изтръгна от мъчителния унес. Беше така потънал в мислите си, че не разбра кога бе пристигнала, не чу шума от колата й, нито пък стъпките й. Извърна се, долавяйки лекия полъх на парфюма й.

— Защо седиш сам в тъмното? И защо изобщо си се прибрал толкова рано?

В тона й нямаше упрек, само загриженост.

Алекс само поклати глава. Не искаше да й казва.

— Нещо не е наред — настоя Лин, прекоси бързо стаята и седна на стола до него. Постави ръка върху неговата и попита:

— Алекс, какво се е случило?

Когато долови тревогата в гласа й, обезболяващото действие на шока се изпари за секунди. Проряза го болка, толкова остра, че за миг дъхът му спря. Срещна уплашените очи на Лин и трепна. Протегна безмълвно ръка и я постави внимателно върху издутия й корем.

Лин постави ръка върху неговата.

— Алекс… кажи ми какво е станало.

Когато най-сетне проговори, той не можа да познае собствения си глас — далечно, измъчено подобие на звука, към който бе привикнал.

— Зиги — успя да произнесе той най-сетне. — Зиги е мъртъв.

Лин зяпна и се смръщи невярващо.

— Зиги?

Алекс се покашля, за да прочисти гърлото си.

— Истина е — каза той. — Запалила се къщата. През нощта.

Лин потръпна.

— Не, не е възможно да е Зиги. Трябва да има някаква грешка.

— Няма грешка, Лин. Пол се обади да ми съобщи.

— Но как е възможно? Нали двамата със Зиги спяха в едно легло? Как може Зиги да е мъртъв, а Пол да е жив и здрав?

Лин повиши глас, думите, изразяващи съмнението й, отекнаха в зимната градина.

— Пол не е бил у дома. Бил поканен да чете лекция в Станфорд — Алекс притвори очи при мисълта за това, което се беше случило. — Върнал се със самолета на другата сутрин. Прибрал се направо от летището — и намерил пожарникарите и полицаите, които ровели из останките на къщата.

По миглите на Лин заблестяха сълзи.

— Трябва да е било… О, божичко, не мога да повярвам.

Алекс скръсти ръце пред гърдите си.

— Човек никога не се замисля за преходността на хората, които обича. Днес ги има, а утре ги няма.

— Имат ли някаква представа какво се е случило?

— Казали на Пол, че е прекалено рано за хипотези. Но според него са го подложили на доста сериозен разпит. Предполага, че отсъствието му в нощта на пожара им се е сторило подозрително.

— Господи, горкият Пол — Лин закърши пръсти в скута си. — Достатъчно страшно е това, че е загубил Зиги. А сега и полицията го тормози с подозренията си… горкият.