Вал Макдърмид - Далечно ехо

— Помоли ме да съобщя на Уиърд и Мондо — Алекс поклати глава. — Още не съм го направил.

— Аз ще се обадя на Мондо — каза Лин. — Но малко по-късно. И без това няма опасност да го научи от някой друг.

— Не, редно е да се обадя аз. Обещах на Пол…

— Той ми е брат, познавам го най-добре и знам как да му го съобщя. Но ще ти се наложи да се заемеш с Уиърд. Струва ми се, че точно сега няма да понеса уверенията му, че Исус ме обича.

— Знам, но все пак трябва да го уведомим — Алекс се усмихна с горчивина. — Вероятно ще настоява да чете проповед на погребението.

Лин го изгледа ужасено.

— О, не! Не можеш да допуснеш такова нещо!

— Знам — Алекс се приведе напред, взе чашата си и допи последните капки бренди. — А ти знаеш ли коя дата сме днес?

Лин се закова на място.

— Боже мили!

Преподобният Том Маккий остави слушалката на мястото й и плъзна пръсти по позлатения сребърен кръст, който висеше върху тъмнолилавото му расо. Паството му, състоящо се от американци, много се радваше на британския произход на своя пастор, и тъй като не бяха в състояние да направят разлика между шотландец и англичанин, той задоволяваше нуждата им от външни ефекти, обличайки най-пищните одежди, характерни всъщност за свещениците от англиканската църква. Признаваше си, че това е суета, но прегрешението беше безобидно.

Секретарката му си беше си тръгнала и той беше сам в офиса си. Това му позволи да се справи на спокойствие с емоционалното сътресение, което предизвика у него шокиращата новина за смъртта на Зиги Малкиевич, без да се насилва да запазва привидно спокойствие. Макар Уиърд да не се отказваше от някои манипулации в ежедневната си работа като свещеник, вярата, укрепваща го в ежедневието му на евангелизатор, беше дълбока и искрена. В сърцето си той знаеше, че Зиги е грешник, непоправимо опетнен от непростимия грях на хомосексуалността. В света на Уиърд нямаше място за съмнения. Забраната и заклеймяването на този грях в Библията бяха недвусмислени. Зиги трудно би получил опрощение, дори ако се бе разкаял искрено, но доколкото Уиърд знаеше, приятелят му беше умрял така, както бе и живял, наслаждавайки се на греха си. Несъмнено начинът, по който бе загинал, имаше някаква връзка с порочния му начин на живот. Би било по-очевидно, разбира се, ако Бог го бе наказал със СПИН — съвременната чума. Но Уиърд вече бе успял да изгради сценарий, съгласно който причината за смъртта на Зиги се криеше в риска, който сам бе поел, тръгвайки по пътя на греха.

Несъмнено някой случаен любовник бе изчакал Зиги да заспи, за да го обере, а после бе запалил къщата, за да прикрие престъплението си. Може дори да са пушили марихуана, и някоя недобре загасена цигара да е станала причина за пожара.

Но каквато и да бе причината за смъртта на Зиги, тя въпреки това изправяше Уиърд пред факта, че човек може да ненавижда греха, но да обича грешника. Той не беше в състояние да отрече силата на приятелството, което му помагаше през юношеските години, когато собственият му неспокоен дух му пречеше да види светлината, когато наистина заслужаваше прякора „Уиърд“. Ако не беше Зиги, той никога не би преживял тези бурни години, без да си докара сериозни неприятности. Или дори нещо по-лошо.

Паметта услужливо го върна в зимата на 1972 година. Тогава учеха за приемните изпити в гимназията. Алекс току-що бе открил таланта си да отваря коли, без да чупи ключалките — постигаше го с гъвкава метална лента и забележителна ловкост. Това им създаде възможността да се правят на анархисти, без всъщност да вършат престъпления. Програмата им беше съвсем обикновена. Пиеха по две бири в бара на пристанището, после потегляха из нощния град. Отваряха по няколко произволно подбрани коли в отсечката между кръчмата и автогарата. Алекс мушваше металната лента в ключалката и отваряше колата. После Зиги или Уиърд влизаха вътре и драскаха посланията си върху предното стъкло — за предпочитане с яркочервено червило, крадено от „Буутс“ — защото се чистеше много трудно. Обикновено изписваха припева от „Смеещият се гном“ на Боуи. Това винаги ги караше да се смеят до припадък.

После си тръгваха, залитайки, кикотеха се идиотски, но внимаваха да заключат колата след себе си. Играта беше едновременно хитро измислена и крайно тъпа.

Една вечер Уиърд седна зад волана на някакъв форд ескорт. Докато Зиги драскаше по стъклото, той отвори пепелника на вратата и изпадна във възторг, когато видя, че там е оставен резервен ключ. Тъй като знаеше отлично, че кражбата не влизаше в програмата и че Зиги ще съумее да му попречи да се позабавлява, Уиърд изчака приятелят му да слезе от колата и пъхна неумело ключа в стартера. Запали мотора и фаровете, които осветиха слисаните лица на другите трима. Първоначалната му идея беше просто да ги стресне. Но когато осъзна възможността да направи далеч по-голяма беля, не можа да устои на изкушението. Никога досега не беше шофирал, но имаше някаква теоретична представа какво да прави и беше наблюдавал достатъчно често баща си, затова беше сигурен, че ще се справи. Включи на скорост, освободи ръчната спирачка, колата се разтърси и потегли напред.