Вал Макдърмид - Далечно ехо

След десетина минути Уиърд се върна в колата. Когато отвори вратата, заедно с него вътре нахлу леден въздух.

— Брр — каза той. — Никога не съм бил убеден, че в ада е горещо. Ако питат мен, там би трябвало да е по-студено, отколкото във фризер.

— Сигурен съм, че ще поговориш по въпроса с Господ, когато отидеш на небето. А сега може ли да тръгваме към мотела?

Пътуването от летището явно бе изчерпало нуждата на Уиърд от компанията на Алекс. Веднага щом се настани в мотела, той поръча такси за центъра. Обясни, че искал да се види с някакъв свой колега. Уговориха се да се видят на другата сутрин, за да може Алекс да го закара на погребението. Изглеждаше някак странно потиснат. Въпреки това Алекс се безпокоеше ужасно — не знаеше какво може да му хрумне по време на ритуала.

Последните тактове от музиката на Брамс заглъхнаха и на катедрата застана Пол.

— Всички сме дошли тук, защото Зиги имаше изключително значение за всеки един от нас — започна той. Явно се владееше с усилие. — Дори да говоря цял ден, няма да мога да ви обясня какво означаваше той за мен. Затова няма и да опитам. Но ако някой от вас има желание да говори, да сподели с нас някой спомен за Зиги, който е съхранил, съм убеден, че всички ще се радват да го чуят.

Още преди да спре да говори, от предната редица столове стана един възрастен мъж, излезе напред и се обърна с лице към присъстващите. Едва сега Алекс осъзна какво е причинило на Карел Малкиевич съзнанието, че погребва сина си. Той сякаш се беше смалил, широките му рамене се бяха привели напред, тъмните му очи бяха хлътнали в орбитите си. Не беше виждал овдовелия баща на Зиги от две години, но промяната беше наистина потискаща.

— Не мога да се примиря със загубата на сина си — каза той. Едва доловимият полски акцент все така се примесваше с шотландското му произношение. — През целия си живот той ми даваше само поводи да се гордея с него. Още от дете се грижеше за хората около себе си. Винаги е бил амбициозен, но целта му не беше да постигне слава. Той искаше да бъде най-добрият в професията си, защото това означаваше, че може да направи възможно най-доброто за хората. Зиги никога не се притесняваше особено от мнението на другите за него. Винаги казваше, че ще го съдят по това, което е сторил, а не по мнението на другите хора. Радвам се, че виждам днес толкова хора, защото това означава, че всички вие сте разбрали това — старият човек отпи глътка вода от чашата, поставена пред него. — Обичах сина си. Може би не съм му го казвал достатъчно често. Но се надявам, че е умрял уверен в моята обич.

Той сведе отново глава и се върна на мястото си.

Алекс стисна с два пръста основата на носа си, опитвайки се да спре напиращите сълзи. Отпред заставаха един след друг приятели и колеги на Зиги. Всички те казваха едно — колко много са го обичали и колко ще им липсва. Някои разказваха личните си спомени, свързани с него, някои от тях забавни, но всички разказани с топло чувство. Алекс искаше също да каже нещо, но се опасяваше, че гласът ще му изневери. Тогава настана моментът, от който се боеше. Почувства как Уиърд, който седеше до него, се размърдва и се изправя. Алекс изпъшка едва чуто.

Докато проследяваше с поглед Уиърд, който вървеше към подиума, той се зачуди как приятелят му бе успял да се изгради като така силно въздействащо присъствие през годините. Навремето Зиги беше харизматичната личност, докато Уиърд беше най-тромав и неуверен в себе си от четиримата — от него винаги можеше да се очаква да каже нещо неподходящо, да обърка нещо, да не улучи верния тон на разговора. Но явно си беше научил добре урока. Когато Уиърд най-сетне заговори, в залата цареше такава тишина, че игла да паднеше, щеше да се чуе.

— Зиги беше най-старият ми приятел — поде той. — Бях убеден, че не избра верния път в живота си. От своя страна той ме имаше, направо казано, за дръвник — няма по-подходяща дума в нашия език. Може би дори за шарлатанин. Но това нямаше значение. Връзката между нас беше достатъчно силна, за да издържи на всякакво натоварване. А това беше така, защото годините, които прекарахме заедно, са най-трудните години в живота на всеки човек — годините, когато загърбваш детството и заставаш лице в лице със зрелостта. Всички ние се борим със себе си през тези години, опитваме се да разберем кои сме всъщност и какво можем да дадем на този свят. Някои от нас имат голямото щастие да срещнат приятел като Зиги, който винаги ще им подаде ръка, когато се заблудят.