Вал Макдърмид - Далечно ехо

Греъм Макфадън запали двигателя и потегли в нощта. Започваше да добива представа за живота, който водеше Дейвид Кър, но държеше да научи много повече от това. Защо например той не бе заминал за Сиатъл като Алекс Гилби? Това беше странно. Възможно ли е да откажеш да изпратиш в последния му път човек, който е не само един от най-старите ти приятели, но и твой съучастник?

Освен ако, разбира се, не е настъпило охладняване на отношенията. Хората казват, че крадците се изпокарват, когато делят плячката. Нищо чудно и убийците да се разделят след извършване на престъплението. Може би времето и разстоянието са свършили тази работа. Защото той знаеше, че непосредствено след убийството не е имало никакви признаци за промяна в отношенията им. Така беше казал Брайън.

Споменът за онзи разговор на гробищата присъстваше постоянно в мислите му — забравяше за него само когато спеше. Припомняше си разменените думи и ги прехвърляше като броеница от поводи за безпокойство, но това само затвърждаваше решението му. Първоначално бе искал само да открие истинските си родители; не бе очаквал, че ще бъде погълнат от това търсене на висшата истина. Но фактът бе неоспорим — търсенето на истината сега ангажираше цялото му внимание. Мнозина биха казали, че тези занимания са се превърнали в негова мания, но това бяха хора, които нямаха представа какво означава да посветиш живота си на една кауза, не съзнаваха необходимостта от справедливост. Той беше убеден, че неспокойната сянка на майка му бди над него, че го насочва да извърши това, което е необходимо. Това беше последната му мисъл преди заспиване и първата, след като отвореше сутрин очи. Някой трябваше да си плати.

Братът на майка му не беше особено очарован от срещата им на гробищата. Първоначално Макфадън дори си помисли, че по-възрастният мъж ще се нахвърли върху него, защото той бе свил ръце в юмруци и бе привел глава като разярен бик.

Но Макфадън не отстъпи.

— Искам само да поговорим за майка ми — каза той.

— Не желая да разговарям с вас — изръмжа Брайън Дъф.

— Искам да разбера каква е била.

— Доколкото знам, Джими Лоусън ви е казал да стоите далеч от мен.

— Лоусън е идвал да разговаря с вас за мен?

— Не ставайте самонадеян. Дойде да говори с мен във връзка с подновеното разследване на убийството.

Макфадън кимна с разбиране.

— Значи ви е казал за изчезналите веществени доказателства?

Дъф кимна.

— Да — отпусна ръце и отклони поглед. — Безполезни боклуци, това са те.

— Щом не искате да говорим за майка ми, ще ми разкажете ли поне какво точно се случи, когато тя беше убита? Искам да знам какво е станало, а вие сте свидетел на събитията.

Дъф разбра, че си има работа с много упорит човек. В крайна сметка, поне в това отношение непознатият приличаше на него и брат му.

— Вие май няма да се откажете, а? — попита той кисело.

— Не, няма. Вижте, нито за миг не съм очаквал близките на майка ми да ме приемат с отворени обятия. Разбирам, че според вас мястото ми не е във вашето семейство. Но имам право да узная всичко за произхода си и за това, което се е случило с майка ми.

— Ако ви разкажа всичко, ще обещаете ли да се махнете и да ни оставите на мира?

Макфадън се замисли за миг. По-добре това, отколкото нищо. А може би щеше междувременно да открие пролука в защитната стена, която бе издигнал около себе си Брайън Дъф, за да си остави вратичка за достъп към него, която да му послужи в бъдеще.

— Така да бъде — прие той.

— Знаете ли къде е бар „Ламас“?

— Бил съм там няколко пъти.

Дъф повдигна вежди.

— Ще ви чакам там след половин час.

После се обърна рязко и си тръгна. Докато фигурата на Брайън Дъф потъваше в мрака, Макфадън усети как вълнението се надига в гърдите му като горчив прилив. Толкова отдавна търсеше отговори на въпросите си, че сега, когато се беше добрал до възможността да ги получи, обзелото го напрежение бе почти непоносимо.

Върна се бързо в колата си и потегли право към бар „Ламас“. Откри една по-усамотена ъглова маса, където щяха да могат да разговарят на спокойствие. Седна и започна да се оглежда, питайки се колко ли се е променило заведението в сравнение с времето, когато Роузи е работела тук. По всичко личеше, че последният голям ремонт е бил някъде в началото на деветдесетте, ако се съдеше по мръсните стени и общата потискаща атмосфера. „Ламас“ определено не беше заведение, в което човек може да наслаждава на обстановката.

Макфадън беше преполовил бирата си, когато Брайън Дъф блъсна външната врата, влезе и се упъти право към бара. Очевидно тук го познаваха добре, защото момичето зад тезгяха посегна към чашата още преди той да бе дал поръчката си. Дъф взе бирата си и отиде да седне при Макфадън.