Вал Макдърмид - Далечно ехо

— Моля ви, само още нещо.

Дъф се поколеба, опрял ръка на облегалката на стола, готов да си тръгне.

— Какво?

— Баща ми. Кой е моят баща?

— Не ви трябва да знаете. Беше един жалък неудачник.

— И така да е, половината от гените си съм наследил от него — Макфадън забеляза, че Дъф се колебае. Реши да настоява. — Кажете ми кой е баща ми и никога повече няма да чуете за мен.

Дъф сви рамене.

— Името му е Джон Стоуби. Отиде да живее в Англия три години преди Роузи да бъде убита.

Обърна му гръб и си тръгна.

Макфадън седя известно време напълно неподвижен, без да докосва бирата си. Име. Най-сетне се беше добрал до нещо, от което можеше да започне проследяването. Най-сетне разполагаше с име. Но имаше и още нещо. Бе си намерил оправдание за решението, което взе, след като изслуша признанието на Джими Лоусън за некомпетентността на полицията. Имената на четиримата студенти му бяха известни. Те присъстваха в статиите за убийството, публикувани във вестниците. Знаеше ги от месеци. Всичко, което бе прочел в пресата, изостряше отчаяното му желание да открие човека, когото трябва да вини за смъртта на майка си. Когато реши да разбере къде се намират сега четиримата мъже, които според него бяха разбили надеждите му да види истинската си майка, той установи с огорчение, че и четиримата са преуспели, че са станали почтени и уважавани членове на обществото. Каква справедливост беше това?

Незабавно се зае да търси в интернет всякаква информация за четиримата. А признанието на Лоусън за изчезналите доказателства затвърди окончателно решението му да не допуска виновниците да останат ненаказани. Ако полицията на Файф не бе в състояние да ги накара да си платят за стореното, налагаше се да потърси други пътища към възмездието.

На другата сутрин след разговора си с Брайън Дъф, Макфадън се събуди рано. От една седмица не ходеше на работа. Програмирането му се удаваше до съвършенство, то беше и единственото занимание, което му действаше успокояващо. Но напоследък седенето пред монитора и проследяването на сложните структури на новия му проект го изнервяше. В сравнение с другите мисли, които кипяха в мозъка му, останалото изглеждаше маловажно, безсмислено и жалко. Нищо в досегашния му живот не го бе подготвило за новата му мисия, и той съзнаваше, че ако иска да се справи, трябва да й се отдаде изцяло, а не да й отделя свободното си време, когато се върне от работа. Отиде на лекар и заяви, че страда от последиците на стрес. Твърдението му не беше много далеч от истината и той бе достатъчно убедителен, за да получи болнични до Нова Година.

Стана от леглото и тръгна, залитайки, към банята. Имаше чувството, че е спал само няколко минути. Почти не погледна в огледалото, не обърна внимание на сенките под очите си и на хлътналите си бузи. Имаше важна задача. Опознаването на убийците на майка му бе далеч по-важно от редовното хранене.

Без дори да се облече или да си направи кафе, той отиде в стаята с компютрите. Натисна мишката на единия и в ъгъла на монитора замига съобщение, че в пощата му има нови съобщения. Отвори пощата и видя, че съобщенията са две. Отвори първото. Дейвид Кър беше публикувал статия в последния брой на някакво академично издание. Куп дивотии за някакъв френски писател, за когото Макфадън дори не бе чувал. Новината не го вълнуваше изобщо, но появата на съобщението доказваше, че е задал правилно параметрите на информацията, която искаше да получава. Дейвид Кър не беше чак толкова рядко име и ако не беше стеснил полето на търсене, пощата му щеше да се затрупва ежедневно от десетки съобщения. Което би било досадно.

Следващото съобщение бе далеч по-интересно. Беше отпратка към уеб страницата на вестник „Сиатъл Поуст Интелиджънсър“. Докато четеше статията, по устните му плъзна усмивка.

Основателят на престижната клиника «Файф» загина при пожар в дома си в Кинг Каунти. Полицията подозира умишлен палеж.

Доктор Зигмунд Малкиевич, известен и сред пациентите, и сред колегите си като «Доктор Зиги», загина в пламъците, погълнали усамотената му къща вчера, в ранните утринни часове.

Три пожарни коли се появили на мястото на пожара, но междувременно пламъците били унищожили по-голямата част от къщата, строена почти изцяло от дърво. Началникът на пожарната Джонатан Ардайлс заяви: «Когато най-близкият съсед на доктор Малкиевич ни съобщи за пожара, огънят вече е бил обхванал изцяло къщата. Когато пристигнахме, не ни оставаше нищо друго, освен поне да се опитаме да спрем разпространението на огъня към близката гора».