Вал Макдърмид - Далечно ехо

Аарон Бронстийн от следствения отдел на полицията съобщи днес, че най-вероятно става въпрос за умишлен палеж. Той заяви: «Специалисти по умишлени палежи проучват мястото на пожара. На този етап не сме в състояние да кажем нищо повече».

Роден и израснал в Шотландия, д-р Зигмунд Малкиевич, четиридесет и петгодишен, работеше в Сиатъл в продължение на повече от петнайсет години. Бил е педиатър в общинската болница на Кинг Каунти, но преди девет години напуска, за да основе собствена клиника. Беше утвърден специалист в областта на детската онкология, и се занимаваше с лечението на левкемия.

Д-р Анджела Редмънд, член на екипа на д-р Малкиевич, заяви: «Всички сме потресени от трагичната новина. Като колега доктор Зиги беше винаги готов да се притече на помощ, с открито сърце, беше се посветил изцяло на пациентите си. Всички, които го познаваха, ще посрещнат с дълбока скръб вестта за смъртта му».“

Думите танцуваха пред очите му. Прочетеното събуди у него странна смесица от оживление и раздразнение. Съдейки по това, което знаеше за образците от сперма, му се струваше оправдано Малкиевич да умре. Но Макфадън беше разочарован, че авторът на статията не си е направил труда да изрови мръсните подробности от миналото на Малкиевич. От статията излизаше, че Малкиевич е бил някакъв вариант на Майка Тереза, а Макфадън знаеше отлично, че истината е друга. Може би трябваше да прати един мейл на журналиста, в който да му изясни някои подробности.

От друга страна, това като че ли не беше добра идея. Щеше да му е по-трудно да продължава да следи убийците, ако те научеха, че някой се интересува от това, което се бе случило преди двайсет и пет години. Не, по-добре щеше засега да запази за себе си всичко, което знаеше. Все пак, можеше спокойно да се поинтересува кога ще бъде погребението и да нанесе един удар, стига те да бяха в състояние да разберат хода му. Нямаше да е зле да хвърли в сърцата им първите семена на безпокойството, да започнат да се измъчват. Достатъчно мъка бяха причинили на другите през изминалите години.

Погледна часовника на компютъра. Ако тръгнеше веднага, щеше да стигне в Норт Куийнсфери навреме, за да проследи Алекс Гилби, който отиваше по това време на работа. Щеше да прекара сутринта в Единбург, а оттам щеше да прескочи до Глазгоу, за да види какво прави Дейвид Кър. Но преди това щеше да започне издирването на Джон Стоуби. Крайно време беше.

Две дни по-късно той проследи Алекс до летището и го видя как се регистрира за полета до Сиатъл. Колко тесни бяха все още връзките, които убийството беше изградило между тях преди толкова години! Той бе очаквал, че Дейвид Кър ще се срещне с Гилби на летището, но от него нямаше и следа. А когато се върна колкото можеше по-бързо в Глазгоу, за да провери да не би да е изпуснал плячката си, откри Кър в една аудитория — четеше си лекцията, която беше предвидена в програмата.

А това определено беше доста странно.

Алекс не помнеше светлините по пистата на Единбургското летище да са предизвиквали някога у него такъв прилив на щастие. Дъждът плющеше по прозорците на самолета, но какво от това? Той искаше само едно — да се озове отново у дома, да поседи спокойно до Лин, поставил ръка на корема й, да чувства живота, който растеше в нея. Бъдещето. Но както и всичко останало, което минаваше през ума му, тази мисъл отново го подсети за смъртта на Зиги. Приятелят му никога нямаше да види неговото дете, никога нямаше да го прегърне.

Лин го чакаше в залата за пристигащи полети. Алекс си каза, че изглежда уморена. Искаше му се да успее да я убеди да престане да ходи на работа. Нямаха нужда от тези пари. Но тя настояваше да работи до последния месец.

— Искам да използвам целия си отпуск по майчинство, за да бъда с детето, а не за да седя из къщи и да чакам раждането — настоя тя. Продължаваше да е категорична, че ще се върне на работа, когато детето стане на шест месеца, но Алекс си казваше, че може и да промени решението си.

Махна й с ръка и забърза към нея. Прегърнала се и се притиснаха здраво един в друг, като че ли раздялата им бе траяла месеци, а не само няколко дни.

— Липсваше ми — промърмори той, заровил устни в косата й.

— И ти на мен — тя се отдръпна от него, мушна ръка под неговата и двамата тръгнаха към паркинга. — Добре ли си?

Алекс поклати глава.

— Всъщност не особено. Чувствам се празен — буквално, все едно че някой е извадил вътрешностите ми. Бог знае как се справя Пол.