Вал Макдърмид - Далечно ехо

— А той как е?

— Носи се по течението. Организирането на погребението ангажираше досега съзнанието му, отклоняваше го от мислите за това, което е загубил. Но снощи, след като всички си заминаха, вече се луташе като загубена душа. Наистина не знам как ще преодолее мъката си.

— Има ли хора около себе си?

— Те имаха много приятели, които няма да го изоставят. Но като си помислиш, рано или късно човек винаги остава сам с мъката си, нали? — той въздъхна. — Като че ли едва сега осъзнах какво щастие е да имам теб, а сега и бебето, което очакваме. Не мога да си представя какво бих правил без теб, Лин.

Тя стисна ръката му.

— Естествено е да ти идват такива мисли. Такава нелепа смърт ни кара да чувстваме колко сме раними. Но на мен няма да ми се случи нищо лошо.

Стигнаха до колата и Алекс седна зад волана.

— Е, да тръгваме към къщи — каза той. — Не мога да повярвам, че утре е Бъдни вечер. Копнея за малко спокойствие, да бъдем само двамата.

— Само че… — подхвана Лин, нагласяйки предпазния колан около корема си.

— О, не. Не ми казвай, че е дошла майка ти. Поне тази вечер не!

Лин се захили широко.

— Не, не е майка ми, но от това няма да ти стане по-приятно. Пристигна Мондо.

Алекс се намръщи.

— Мондо ли? Доколкото знам, той трябваше да е заминал за Франция.

— Имало промяна на плановете. Канели се да погостуват няколко дни на брата на Елен в Париж, но жена му се разболяла от грип. Затова променили резервациите си.

— И от къде на къде му е хрумнало да ни дойде на гости?

— Казва, че имал някаква работа във Файф, но според мен се чувства гузен, че не дойде с теб в Сиатъл.

Алекс изсумтя презрително.

— Е, да, винаги го е бивало да демонстрира закъснели угризения на съвестта. Което между другото никога не му е пречило да постъпва така, че после да го измъчват угризения.

Лин отпусна ръка на бедрото му. В жеста й нямаше нищо сексуално.

— Ти така и не можа да му простиш, нали?

— Сигурно си права. По-скоро съм забравил. Но когато нещата се струпат, както стана тази седмица… Не, като че ли наистина не съм му простил — донякъде заради онази история преди години, когато се опита да ме накисне пред ченгетата, само и само за да отклони вниманието от себе си. Мисля дори, че ако не беше казал на Макленън, че съм си падал по Роузи, към нас нямаше да се насочат толкова сериозни подозрения. Но най-вече не мога да му простя онази глупост, заради която Макленън трябваше да се прости с живота.

— Не мислиш ли, че Мондо също страда от угризения заради този случай?

— Така и трябва. Но ако не се беше постарал толкова да предизвика подозренията на ченгетата, и той самият нямаше да се озове в такова положение, че да изпита нужда да предизвиква съчувствие. А на мен нямаше да ми се наложи до края на следването си да се примирявам с мисълта, че където и да отида, хората ме сочат с пръст. Не мога да забравя, че всичко това се дължи на Мондо.

Лин отвори чантата си, за да извади дребни за таксата за преминаване на моста.

— Струва ми се, че и той винаги е бил наясно с това.

— И вероятно затова направи всичко възможно да заживее толкова далеч от нас — въздъхна Алекс. — Съжалявам, защото ти се лиши от присъствието му.

— Не ставай глупав — каза тя и му подаде монетите, докато колата се насочваше към моста над Форт. Преминаването по внушителната му дъга предлагаше най-хубавата гледка към трите надвиснали над реката ромба на стария железопътен мост. — Загубата беше изцяло негова, Алекс. Още когато се омъжих за теб, знаех, че това ще бъде за Мондо постоянен източник на притеснение. Но продължавам да мисля, че направих възможно най-добрия избор. Предпочитам животът ми да се върти около теб, вместо около невротичния ми по-голям брат.

— Наистина съжалявам, че нещата се развиха така, Лин. Аз все пак го чувствам близък, знаеш ли. Имаме толкова много хубави общи спомени.

— Знам. Опитай се да си го напомниш и ти, ако довечера те обземе желание да го удушиш.

Алекс отвори прозореца и потръпна, когато дъждовните капки поръсиха лицето му. Подаде монетите и натисна педала на газта. Както винаги, когато наближаваше Файф, почувства как го тегли към дома. Погледна часовника на арматурното табло.

— Кога пристига?

— Вече пристигна.

Алекс направи гримаса. Нямаше възможност да се отпусне. Нямаше къде да се скрие.

Следовател Карен Пири стигна тичешком до входа на кръчмата и отвори вратата, обзета от задоволство, че е намерила подслон. Лъхна я топъл, спарен въздух, миризма на престояла бира и дим — това беше миризмата, с която свързваше края на работния ден. От уредбата се носеше „Турист“ на Сен Жермен. Приятно парче. Тя започна да се оглежда, надничаше над гърбовете на ранните посетители, за да види познато лице. Видя Фил Пархатка, застанал на бара, привел рамене над чаша бира и чипс. Карен си проправи път през тълпата и придърпа едно столче така, че да седне точно до него.