Вал Макдърмид - Далечно ехо

— Съжалявам, че ви се натрапих тази вечер, но ми се наложи да прескоча до Файф, имам среща с един човек — а утре тръгваме за Франция и това беше единствената възможност…

„Ти ни най-малко не съжаляваш за постъпката си“, помисли Алекс. „Просто искаш да успокои съвестта си на мой гръб“.

— Жалко наистина, че новината за грипа на снаха ти не пристигна малко по-рано — тогава можеше да тръгнеш с мен за Сиатъл. Уиърд също дойде на погребението.

Тонът на Алекс беше спокоен, но думите му бяха подбрани с цел да жегне Мондо.

Мондо се поизправи на мястото си, но не срещна погледа на Алекс.

— Известно ми е, че според теб и аз трябваше да бъда там.

— Така е. Зиги беше един от най-близките ти приятели в продължение на десетина години. Грижеше се за теб. Грижеше се всъщност за всички нас. Исках да изразя благодарността си за всичко, което е сторил за мен, и смятам, че и ти трябваше да постъпиш по същия начин.

Мондо прокара пръсти през косата си — беше още гъста и къдрава, макар и вече със сребристи нишки тук-там. Придаваше му екзотичен вид в сравнение с обичайния вид на мъжката половина на населението в Шотландия.

— Както и да е, аз трудно понасям такива работи.

— Ти винаги си бил най-чувствителен от всички нас.

Мондо го изгледа раздразнено.

— Винаги съм считал чувствителността за добродетел, а не за порок. И нямам намерение да се извинявам, че реагирам по такъв начин.

— Щом си толкова чувствителен, би трябвало да осъзнаеш причините, поради които не съм във възторг от постъпката ти. Да кажем, мога да разбера защо ни избягваш системно, като че ли страдаме от заразна болест. Ясно е, че искаш да бъдеш колкото е възможно по-далеч от всеки, който би ти напомнял за убийството на Роузи Дъф и смъртта на Барни Макленън. Но на погребението трябваше да дойдеш, Мондо. Наистина беше редно.

Мондо взе чашата си и я стисна здраво, като че ли тя би могла да го спаси от неловкото положение.

— Сигурно си прав, Алекс.

— Та защо дойде всъщност?

Мондо отклони поглед.

— Защото когато полицията във Файф обяви това подновяване на неприключени следствия, много забравени неща отново изплуваха на повърхността. Стана ми ясно, че няма да успея отново да си затворя очите. Имах нужда да поговоря с човек, който разбира това, което преживяхме някога. И знае какво беше Зиги за всички нас — Алекс забеляза с учудване, че очите на Мондо са насълзени. Той примигна няколко пъти, но сълзите потекоха по бузите му. Той остави чашата и скри лицето си в ръце.

Тогава Алекс почувства, че и той не е застрахован от връщане към миналото. Беше обзет от желание да скочи на крака и да прегърне Мондо, който целият трепереше от усилие да овладее скръбта си. Но Алекс се въздържа — някъде в ума му се обади старото съмнение.

— Съжалявам, Алекс — хлипаше Мондо. — Толкова ужасно съжалявам!

— За какво? — попита тихо Алекс.

Мондо вдигна очи. Погледът му беше замъглен от сълзи.

— За всичко. За всяка своя глупава и лоша постъпка в миналото.

— Това не изяснява кой знае какво — отвърна Алекс. Думите му бяха иронични, но ги произнесе с мек глас.

Мондо трепна и доби наскърбен вид. Беше привикнал хората да приемат недостатъците му без коментар и критика.

— Най-тежко ми е заради Барни Макленън. Знаеш ли, че сега брат му е в екипа, който преразглежда старите досиета?

Алекс поклати глава.

— От къде бих могъл да знам? А всъщност ти откъде научи?

— Той ми се обади. Искал да си поговорим за Барни. Затворих му телефона — Мондо въздъхна дълбоко. — Всичко това е минало, не си ли на същото мнение? Разбира се, направих голяма глупост, но тогава бях още почти дете. Божичко, дори да ме бяха осъдили за убийство, щяха вече да са ме пуснали на свобода. Защо просто не ни оставят на мира?

— Какво искаш да кажеш с това „дори да ме бяха осъдили за убийство“? — попита Алекс.

Мондо се поразмърда на мястото си.

— Нищо особено, просто така се изразих. — Той допи чашата си. — Знаеш ли, май ще е по-добре да си вървя — каза той внезапно. — Ще мина да се сбогувам с Лин.

И той мина край Алекс, който го проследи с учуден поглед. За каквото и да бе дошъл Мондо тук, той явно не бе постигнал целта си.

Беше се оказало доста трудно да открие място с добър изглед към къщата на Алекс Гилби. Но Макфадън не се отказваше лесно, упорито се катереше по скали, през туфите остра трева под масивните железни пилони на стария мост. Най-сетне откри идеалния наблюдателен пункт — идеален поне за нощно време. През деня мястото беше прекалено открито, но денем Алекс Гилби никога не си беше у дома. Затова пък, паднеше ли мрак, тъмните глъбини на сенките под моста поглъщаха Макфадън, а той можеше да гледа право в зимната градина, където Гилби и жена му седяха вечер, за да се наслаждават на великолепната панорама.