Вал Макдърмид - Далечно ехо

Може би Брайън Дъф беше прав и наистина не са искали да влизат в конфликт с университетските власти. А може би бе по-близо до истината, когато обвини полицията в корупция. Каквато и да е била истината тогава, междувременно светът се беше променил. Настъпил беше краят на някогашната сервилност, никой вече не би могъл да се притеснява от университетската управа. Освен това хората бяха наясно, че полицаите не са имунизирани срещу подкупност. Следователно отделни личности като него трябваше да полагат усилия, за да може да възтържествува справедливостта.

След малко Кър вдигна глава, обърна се и тръгна обратно към колата си. Още една точка в списъка на доказателствата за вина, каза си Макфадън. Още една тухла в стената.

Алекс се обърна на другата страна и погледна часовника. Беше три без десет. За последен път го беше погледнал преди пет минути. Излишно беше да се мъчи повече. Организмът му беше дезориентиран от часовата разлика след полета. Ако продължаваше да се опитва да заспи, щеше само да събуди Лин. А като знаеше колко неспокойно спеше тя поради бременността, не му се искаше да й го причинява. Измъкна се изпод завивката и потръпна, когато хладният въздух докосна кожата му. Взе халата си и излезе от спалнята, затваряйки тихо вратата.

Зад себе си имаше много тежък ден. Когато се сбогуваше с Пол на летището, изпита чувството, че го изоставя — желанието да се прибере у дома, при Лин, му се стори проява на егоизъм. По време на първия полет седя на седалка без прозорец, притиснат от някаква дебела жена — толкова огромна, че според него би повлякла цялата редица седалки със себе си, ако решеше да стане. При втория полет имаше повече късмет, но беше вече толкова уморен, че не можа да заспи. Измъчваха го мисли за Зиги, изпълваха сърцето му със съжаления за пропуснатите мигове през изминалите години. А накрая, вместо да прекара една спокойна вечер с Лин, му се наложи да понесе и емоционалния срив на Мондо. Утре трябваше да отиде в офиса, но отсега знаеше, че няма да е в състояние да работи. Отиде в кухнята и включи с въздишка електрическия чайник. Може би една чаша чай щеше да успокои нервите му, за да може да заспи.

Взе чашата си и тръгна из къщата, докосвайки познатите предмети, сякаш те бяха талисмани, които щяха да му помогнат да възстанови спокойствието си. Отиде в детската стая и застана пред креватчето. Това е бъдещето, повтаряше си той. Бъдеще, което си струва да дочакаш, което му даваше възможността да превърне живота си в нещо повече от печелене и харчене на пари.

Вратата се отвори и силуетът на Лин се очерта на прага, изрязан на фона на топлата светлина, озарила коридора.

— Събудих ли те? — попита той.

— Не, сама се събудих. От часовата разлика ли не можа да заспиш? — тя дойде до него и обви с ръка кръста му.

— Сигурно.

— А появата на Мондо свърши останалото.

Алекс кимна.

— Можех да мина и без него.

— Съмнявам се, че такова нещо би минало през ума на егоцентричния ми брат. Той е убеден, че ние всички сме дошли на този свят, за да се занимаваме с него. Между другото, аз се опитах да го убедя да не идва.

— Не се и съмнявам, че си опитала. Той никога не е чувал това, което не иска да чуе. Но Мондо не е лош човек, Лин. Слабохарактерен и егоцентричен — това да. Но не и злонамерен.

Тя потърка глава в рамото му.

— Сигурно е такъв, защото е толкова красив. Беше толкова красиво дете, че всички го глезеха, където и да се озовеше. Когато бяхме малки, направо го мразех за това. Беше обект на обожание, като някакъв малък ангел на Донатело. Красотата му направо зашеметяваше хората — после поглеждаха мен и не можеха да прикрият удивлението си. Как бе възможно такова красиво момче да има толкова невзрачна сестра?

Алекс се засмя.

— А после и грозното патенце се превърна в красив лебед.

Лин го смушка в ребрата.

— Едно от нещата, които особено харесвам у теб, е способността ти да лъжеш убедително за маловажни неща.

— Не лъжа. Горе-долу когато навърши четиринайсет, престана да бъдеш неугледно хлапе и се превърна в красавица. Можеш да ми вярваш, все пак имам око на художник.

— По-скоро език на ласкател. Не, по отношение на външния вид винаги съм била в сянката на Мондо. Напоследък много мисля за тези неща. Родителите ми стигаха до такива крайности в обожанието си към него, че дори ми е неприятно да си ги спомням. Ако детето ни бъде красиво, не искам никога да вдигам излишен шум около този факт. Искам да бъде уверено в себе си, но не и убедено, че всички са му длъжни — точно това убеждение отрови живота на Мондо.