Вал Макдърмид - Далечно ехо

Отвори кутия диетична лимонада, отпи, почувства освежаващия гъдел на мехурчетата, и се хвана на работа. Наред беше 1980 година. Третият рафт. Завлече се до подвижната стълба, която беше подпряна все още там, където я беше оставила предния ден. Покатери се, намери кутията, която й трябваше, и заслиза предпазливо по алуминиевите стъпала.

Върна се до масата, изпълни всички необходими изисквания, и вдигна капака. Прекрасно — кутията съдържаше куп парцали, сякаш отхвърлени дори при благотворителна разпродажба. Карен започна да вади пликовете един по един, като внимаваше да не пропусне името на Роузи Дъф на някой от етикетите. Джинси. Мръсна тениска. Дамски пликчета. Сутиен. Чорапогащник. Карирана риза. Нито една от вещите нямаше нищо общо с нейния случай. В последния плик имаше нещо като жилетка. Карен го извади без никакви предчувствия.

Хвърли поглед на етикета и примигна. Не вярваше на очите си. Провери повторно номера. Съмнявайки се в собствената си памет, бръкна в чантата и сравни номера от етикета на плика с този, който бе записала.

Нямаше грешка. Карен беше открила своя подранил коледен подарък.

Януари 2004, Шотландия

Оказа се прав. Съществуваше определен модел. Действително, той бе нарушен по време на празниците, а това опъна нервите му. Но сега, когато мина и Нова година, старата схема се възстанови. Съпругата излизаше всеки четвъртък вечерта. Виждаше фигурата й, очертана на светлия фон, когато заставаше на прага на вилата в Биърсден. Малко по-късно пламваха фаровете на колата й. Не знаеше къде отива тя, това не го интересуваше. Важното беше, че постъпва предсказуемо, и че оставя съпруга си сам в къщата.

По негова преценка разполагаше с цели четири часа, за да изпълни плана си. Наложи си да прояви търпение. Би било безсмислено да поема рискове. Най-добре щеше да е да изчака, докато хората заемат обичайните си места пред телевизора. Но не биваше и да се бави прежалено дълго, защото не искаше, когато се оттегля, да се натъкне на някой съсед, повел породистото си кученце на разходка. Нравите в предградията бяха напълно предсказуеми. Вкопчи се в тази мисъл, за да прогони гризящата го тревога.

Беше студено и той вдигна яката на якето си, приготвяйки се да чака. Сърцето му се блъскаше нетърпеливо в гърдите. Това, което предстоеше, нямаше да му достави удоволствие — то просто трябваше да бъде сторено. В края на краищата, той не беше някакъв налудничав тип, комуто убиването доставя удоволствие. Беше просто човек, който изпълнява дълга си.

Дейвид Кър смени диска и седна обратно в креслото. Всеки четвъртък вечер той се отдаваше на своя полускрит порок. Когато Елен излизаше с приятелките си, той се лепваше за телевизора и гледаше американските сериали, които тя окачествяваше презрително като „боклук“. Тази вечер бе успял да види два епизода от „Два метра под земята“, а сега натискаше копчетата на дистанционното управление, за да пусне един от любимите си епизоди от „Западното крило“. Тъкмо бе спрял да тананика, пригласяйки на внушителната встъпителна тема, когато му се стори, че чу шум от чупене на стъкло на долния етаж. Мозъкът му несъзнателно запрехвърля координати, и той прецени, че шумът идва от задната част на къщата, най-вероятно откъм кухнята.

Изправи гръб и спря звука на телевизора. Отново издрънча стъкло и той скочи на крака. Какво, по дяволите, беше това? Може би котката е бутнала нещо в кухнята? А може би обяснението беше далеч по-зловещо?

Дейвид пристъпи предпазливо напред, оглеждайки се за нещо, което би могло да му послужи за оръжие. Нямаше голям избор — по отношение на вътрешното обзавеждане Елен принадлежеше към школата на минималистите. Сграбчи една тежка кристална ваза, чието гърло беше достатъчно тясно, за да може да го обхване. Прекоси на пръсти стаята. Сърцето му биеше учестено. Стори му се, че чува хрущене, като от стъкло, което се троши под нечии стъпки. Страхът му се примеси с гняв. Сигурно някакъв алкохолик или наркоман си бе позволил да нахлуе в дома му с надеждата да отмъкне нещо, с което да си плати бутилката или дозата дрога. Първият му порив беше да се обади в полицията и да чака, без да дава признаци на живот. Но после реши, че вероятно ще мине доста време, докато дойде полицейска кола. А нито един уважаващ себе си крадец не би се задоволил с това, което щеше да намери в кухнята. Тъй или иначе щеше да потърси нещо по-интересно и щеше да се озове лице в лице с Дейвид. Освен това Дейвид знаеше от опит, че ако вдигне слушалката тук, телефонът в кухнята щеше да щракне и да издаде намеренията му. А това можеше наистина да вбеси човека, който бе нахлул в дома му. По-добре беше да опита с директния подход. Беше чел някъде, че всички крадци са страхливци. Е, в такъв случай може би един страхливец щеше да успее да уплаши другия.