Вал Макдърмид - Далечно ехо

— Нали ви казах, сър, става дума за място, на което е извършено престъпление.

Алекс кипна.

— А така ли се отнасяте с потърпевшите от престъплението? Изолирате ги от близките им?

Полицаят включи радиостанцията с примирено изражение. Извърна се встрани, но не освободи достъпа към къщата, и заговори тихо в микрофона. Скоро краткият разговор приключи и той отново се обърна към Алекс.

— Мога ли да видя документите ви за самоличност?

Алекс нетърпеливо измъкна портфейла си и извади шофьорската си книжка. Доволен, че наскоро си беше извадил нова, вече със снимка, той я подаде на полицая. Полицаят я погледна и му я върна, кимвайки учтиво.

— Можете да продължите към къщата, сър. Някой от колегите ще ви посрещне на вратата.

Алекс мина покрай него. Имаше някакво особено чувство в краката си — коленете му сякаш бяха чужди и не му се подчиняваха. Когато стигна до входната врата, тя се отвори рязко. На прага застана трийсетинагодишна жена и плъзна по него уморения си, скептичен поглед.

— Господин Гилби? — каза тя и отстъпи назад, за да може той да влезе в антрето.

— Да. Какво се е случило? Елен се обадила на жена ми и й казала, че Мондо е мъртъв.

— Мондо?

Алекс въздъхна, ядосан на собствената си несъобразителност.

— Това е прякорът му. Ние сме приятели още от ученическите години. Имам предвид Дейвид, Дейвид Кър. Жена му казала, че е мъртъв.

Жената кимна.

— Съжалявам, че трябва да ви го кажа, но лекарят вече се произнесе — господин Кър наистина е мъртъв.

Господи, помисли си Алекс. Как само го каза!

— Нищо не разбирам. Какво се е случило?

— Прекалено рано е, за да бъдем сигурни — каза тя. — По всичко личи, че е бил намушкан с нож. Има следи от влизане с взлом през задния вход на къщата. Но вие сам разбирате, че на този етап не сме в състояние да ви дадем повече сведения.

Алекс потри лице с ръце.

— Ужасно! Горкият Мондо! Как е възможно такова нещо! — Той поклати глава, объркан и зашеметен от шока. — Не мога да повярвам. Господи! — той си пое дълбоко дъх. По-късно щеше да има време да се занимава със собствените си реакции. Лин не го беше пратила за това. — Къде е Елен?

Полицейската служителка отвори вътрешната врата.

— В дневната. Ще влезете ли? — тя отстъпи и проследи с поглед Алекс, който мина покрай нея и се упъти право към стаята, чийто прозорец гледаше към градината пред къщата. Елен винаги я наричаше „приемната“ и Алекс се сети, обзет от угризения, колко често двамата с Лин се бяха присмивали на претенциозния й начин на изразяване.

Той отвори вратата и влезе.

Елен седеше на самия ръб на един от огромните, тапицирани в бежово дивани, сгърчена и превита като стара жена. Когато Алекс влезе, тя вдигна поглед. Подпухналите й очи гледаха измъчено. Дългата й, тъмна коса беше разчорлена, тънки кичури бяха залепнали в ъгълчето на устата й. Дрехите й бяха изпомачкани — жалка пародия на привичната й парижка елегантност. Тя простря умолително ръце към него и каза с несвой, хрипкав глас:

— Алекс.

Той отиде до дивана, седна до нея и я прегърна. Не помнеше някога досега да е бил толкова близо до нея. Обичайната размяна на поздрави между тях се изразяваше в символични целувки, по скоро докосвания на бузите, или случаен допир на ръка по рамото. Забеляза с учудване колко мускулесто беше тялото й, и се учуди на себе си, че е в състояние да забелязва такива неща. Започваше да осъзнава, че шокът предизвиква у него реакции, които го караха да не познава сам себе си.

— Ужасно съжалявам — каза той. Съзнаваше напълно безсмислеността на фразата, но не беше в състояние да измисли нещо по-добро.

Елен се облегна на него, изтощена от мъката си. Алекс внезапно забеляза, че една униформена полицейска служителка седеше дискретно в ъгъла. Неволно му мина мисълта, че сигурно е донесла стола от трапезарията. Очевидно Елен нямаше право да остане насаме със себе, си въпреки ужасната загуба, която я бе сполетяла. Не му беше трудно да заключи, че и тя ще трябва да изтърпи същите подозрения, с които трябваше да живее Пол след смъртта на Зиги, макар малкото, което знаеше, да го караше да предполага, че Мондо е станал случайна жертва на изплашен крадец, заловен на местопрестъплението.

— Имам чувството, че това е ужасен кошмар и все се надявам, че ще се събудя — каза уморено Елен.

— Това е шок.

— Не знам какво е. Не знам къде съм, всичко ми се струва недействително.

— Аз също не мога да повярвам.

— Той лежеше на пода — подхвана тихо Елен. — Навсякъде около него имаше кръв. Докоснах шията му, за да видя има ли пулс. И разбираш ли, внимавах да не се изцапам с кръв. Не е ли ужасно. Той беше мъртъв, а аз не можех да пропъдя спомена за вас четиримата, как са ви нарочили за заподозрени само защото сте се опитали да помогнете на едно умиращо момиче. Затова не исках да се изцапам с кръвта на Дейвид — пръстите й късаха конвулсивно хартиената носна кърпичка. — Това е ужасно. Не намерих сили да го прегърна, защото се боях за себе си.