Вал Макдърмид - Далечно ехо

— Господин Гилби? — попита тя.

Алекс закима трескаво.

— Къде е Лин? — попита той.

— Елате с мен.

Той я последва обратно по коридора, откъдето беше дошла.

— Как е тя?

— Справя се чудесно — сестрата спря с ръка върху дръжката на вратата. — Трябва да ни помогнете — направете всичко възможно тя да остане спокойна. Явно е под напрежение, а регистрирахме един-два спада в сърдечния ритъм на бебето.

— Какво означава това? Всичко наред ли е с него?

— Няма повод за безпокойство.

Алекс не обичаше да чува тези думи от устата на лекари и сестри — обикновено звучаха като явна лъжа.

— Но раждането започна прекалено рано. Тя е още в осмия месец!

— Не бива да се поддавате на страхове. Тук те са в добри ръце.

Вратата се отвори и пред Алекс се разкри сцена, която нямаше нищо общо с упражненията в курсовете за подготовка на родилки, които бяха посещавали заедно с Лин. Трудно му беше да си представи нещо, което би било по-далечно от техните мечти за естествено раждане. Три жени с хирургически шапки шетаха наоколо. До леглото имаше монитор, четвърта жена в бяла престилка следеше внимателно това, което се виждаше на него. Лин лежеше по гръб с разтворени крака, косата й беше прилепнала към главата от пот. Лицето й беше мокро и зачервено, очите й гледаха уплашено. Тънката болнична роба бе залепнала за тялото й. Маркучът от някаква система, поставена до леглото, беше промушен под ръкава на робата.

— Добре, че дойде — изпъшка Лин. — Алекс, страх ме е.

Той застана до нея и взе ръката й в своята. Тя го стисна с все сили.

— Обичам те — каза той. — Справяш се чудесно.

Жената в бялата престилка вдигна поглед към тях.

— Здравейте, аз съм доктор Сингх — каза тя, забелязала най-сетне появата на Алекс. После отиде при акушерката в долния край на леглото. — Лин, малко ме тревожи сърдечният ритъм на бебето. Не напредваме толкова бързо, колкото би трябвало. Може да се наложи да предприемем Цезарово сечение.

— Правете, каквото искате, стига да извадите бебето навреме — изпъшка Лин.

Изведнъж настана някаква суматоха.

— Родовият канал не се разширява, плодът спря да се движи — каза една от акушерките. Доктор Сингх погледна бързо към монитора.

— Забавяне на сърдечната дейност — каза тя.

После всичко се задвижи толкова бързо, че Алекс изобщо не можеше да разбере какво става, само стискаше здраво мократа от пот ръка на Лин. От време на време долавяше отделни фрази.

— Подгответе я за операция.

— Катетър.

— Да подпише формуляра за съгласие.

После леглото, което беше на колелца, се задвижи, вратата се отвори, всички затичаха по коридора към операционната.

Около него всичко се завъртя, виждаше само движещи се петна. Времето непрекъснато сменяше хода си — ту пълзеше, ту препускаше. После, когато Алекс почти бе изгубил надежда, чу вълшебните думи.

— Момиче е. Имате дъщеря.

Сълзи потекоха от очите му и той се обърна, за да види детето си. Бебето беше мокро от кръв, моравочервено и ужасяващо неподвижно и безмълвно.

— О, господи — каза той. — Лин, момиче е.

Но Лин не го чу.

Една от акушерките припряно уви бебето в одеяло и забърза с него нанякъде. Алекс се изправи.

— Всичко наред ли е?

Беше толкова зашеметен, че се остави да го изведат от операционната. Какво ставаше с детето? Дали изобщо беше живо?

— Какво става? — попита Алекс.

Акушерката се усмихна.

— Дъщеря ви е много добре. Няма проблеми с дишането, което обикновено ни създава най-много грижи при недоносените бебета.

Алекс се отпусна на един стол и скри лице с ръцете си.

— Искам само тя да е добре — каза той през сълзи.

— Тя се държи. И тежи два килограма и двеста и четиридесет грама, което е добре. Господин Гилби, помагала съм при раждането на много недоносени бебета, и смея да твърдя, че вашето момиченце е едно от най-жизнеспособните, които съм виждала. Рано е да се говори със сигурност, но мисля, че всичко ще е наред.

— Кога ще мога да я видя?

— След малко ще можете да отидете в неонаталното отделение, тогава ще ви я покажат. Все още няма да можете да я вземете на ръце, но тъй като диша без помощта на апаратура, и това ще стане до ден-два.

— А Лин? — попита Алекс, обзет от чувство на вина, че не бе попитал по-рано.

— Сега поставят шевовете. Не й беше никак леко. Когато я докарат, ще бъде изтощена и дезориентирана, а сигурно и разстроена, защото бебето не може да бъде при нея. Трябва да се държите заради нея.

От там нататък не помнеше нищо, освен онзи миг, в който надникна в прозрачния кувьоз и за първи път видя истински дъщеря си.