Вал Макдърмид - Далечно ехо

Лоусън взе чаша и си наля кафе.

— Няма да го научат от мен.

— Сам знаете как стоят нещата в нашата работа. Тук е същински обменен пункт за клюки. Рано или късно всичко ще излезе наяве. Ще започнат да се ровят в миналото на Дейвид Кър и някой ще се сети, че брат ми загина, спасявайки живота му след глупавия му опит да се самоубие. Ако случаят беше поверен на вас, нямаше ли да искате да поговорите с брата на Барни? Да проверите дали пък той не е решил, че станалото вече е забравено и че е настъпил моментът да си разчисти сметките с Кър? Нали ви казах, загубен съм.

Робън прехапа долната си устна и се извърна.

Лоусън постави ръка на рамото му.

— Знаеш ли какво? Ако някой от Стратклайд се обади да те пита, кажи, че си бил с мен.

Робин го изгледа стреснато.

— Искате да излъжете заради мен?

— И двамата ще излъжем. Защото и двамата сме наясно, че ти нямаш нищо общо със смъртта на Дейвид Кър. Да погледнем нещата от друг ъгъл — така само ще помогнем на колегите. Няма да хабят време и енергия да проучват теб, вместо да търсят истинския убиец.

Робин кимна колебливо.

— Сигурно е така, но…

— Робин, ти си свястно ченге. Освен това си и свестен човек — в противен случай не бих те взел в екипа си. Вярвам в теб и не искам някой да окаля доброто ти име.

— Благодаря ви, сър. Задължен съм ви за доверието.

— Не мисли повече за това. Нека се разберем — ще твърдим, че съм ти дошъл на гости, че сме пили по няколко бири и сме играли покер. Спечелил си около двайсет паунда и аз съм си тръгнал към единайсет. Става ли?

— Чудесно.

Лоусън се усмихна, чукна чашата си в чашата на Робин и си тръгна. Винаги бе вярвал, че това е една от характеристиките на добрия ръководител — открий от какво се нуждаят подчинените ти и им го осигури още преди да са разбрали, че имат нужда от него.

Същата вечер Алекс отново потегли на път, обратно към Глазгоу.

Беше успял да се добере до дома си, където телефонът се скъсваше да звъни. Беше разговарял с бабите и дядовците. Собствените му родители почти се срамуваха от ликуването си, предвид това, което се бе случило в Глазгоу. Родителите на Лин бяха зашеметени, съсипани от ужасната смърт на сина си. За тях беше прекалено рано да почувстват утеха при мисълта, че се е родила първата им внучка. Новината, че детето е в кувьоз, даваше допълнителни поводи за безпокойство и потиснатост. След двата телефонни разговора Алекс имаше чувството, че се е превърнал в зомби — не чувстваше нищо, най-малко умора. Разпрати по интернет на приятели и колеги обикновено съобщение за раждането на Давина, изключи телефона, легна и заспа моментално.

Когато се събуди, не можа да повярва, че е спал само три часа. Чувстваше се така освежен, сякаш бе прекарал в леглото едно денонощие. Изкъпа се, избръсна се, направи си набързо един сандвич, взе видеокамерата и потегли към Единбург. Откри Лин, седнала до кувьоза на дъщеря им, вперила щастлив поглед в бебето.

— Нали е много красива? — попита тя веднага.

— Разбира се. Позволиха ли ти да я вземеш на ръце?

— Това беше най-хубавият миг в живота ми. Но тя е толкова мъничка, Алекс. Почти безтегловна — Лин впери тревожен поглед в него. — Ще се оправи, нали?

— Как няма да се оправи! Всички от рода Гилби са жилави — двамата се хванаха за ръце и се замолиха безмълвно той да се окаже прав.

Лин го погледна смутено.

— Срамувам се от себе си, Алекс. Брат ми е мъртъв, а аз постоянно мисля за Давина — колко е мила и колко я обичам.

— Разбирам те напълно. Не съм на себе си от радост, но непрекъснато се сещам за Мондо и сякаш падам отвисоко на земята. Не знам как ще се справим с това.

По-късно следобед Алекс също можа да подържи дъщеря си на ръце. Направи десетки снимки, успя да я покаже и на родителите си. Адам и Шийла Кър не намериха сили да дойдат в Единбург, което напомни на Алекс, че не може да се наслаждава до безкрайност на радостите на бащинството. Когато санитарката донесе вечерята на Лин, той стана и каза:

— Трябва да отида в Глазгоу, да видя как е Елен.

— Не бива да се чувстваш задължен да го правиш — възрази Лин.

— Знам. Но все пак тя се обади на нас — припомни й той. — Семейството й е далеч. Сигурно ще има нужда от помощ и за погребението. И най-вече, дължа това на Мондо. През последните години не му бях много добър приятел, и няма как да поправя това. Но въпреки всичко той беше част от живота ми.

Лин се усмихна натъжено, в очите й блеснаха сълзи.

— Горкият Мондо. Непрекъснато си мисля колко ли е бил уплашен накрая. Освен това — да умреш, без да си се простил с хората, които обичаш… Що се отнася до Елен, не мога да си представя как се чувства. Само като си помисля какво би станало с мен, ако нещо се случи с теб или с Давина…