Вал Макдърмид - Далечно ехо

— Нищо няма да се случи с мен и с Давина — прекъсна я Алекс. — Обещавам ти.

Той мислеше непрекъснато за това свое обещание, докато изминаваше разстоянието между радостта и скръбта. Трудно беше да не се почувства залутан между внезапните обрати на живота си през последните дни — но нямаше право да се поддава на слабост. Прекалено много зависеше от него сега.

Когато наближи Глазгоу, се обади на домашния телефон на Елен. Телефонният секретар го пренасочи към мобилния й телефон. Той изруга, отби от пътя и изслуша повторно съобщението, за да запише номера. Елен отговори при второто позвъняване.

— Алекс? Как е Лин? Какво става?

Това го учуди. Винаги беше считал, че Елен е прекалено погълната от собствените си интереси, за да се загрижи за някой друг, освен за себе си и Мондо. Това, че мисълта за състоянието на Лин бе могла да се промъкне през собствената й скръб, така че това да бъде първият й въпрос, го озадачи.

— Имаме дъщеря. — Имаше чувството, че никога през живота си не беше казвал нещо по-значително. Преглътна буцата, която се надигна в гърлото му, и продължи: — Тя е още в кувьоз, защото се роди малко по-рано, но състоянието й е отлично. И е много красива.

— А как е Лин?

— Още не се е възстановила — и физически, и душевно. Но е добре. А ти? Ти как си?

— Не много добре, но предполагам, че ще се справя.

— Виж какво, в момента пътувам към Глазгоу. Къде си сега?

— Полицията все още не е освободила къщата ни — явно проучват местопрестъплението. Засега съм при Джаки, приятелката ми. Тя живее в Мърчънт Сити. Искаш ли да дойдеш тук?

Всъщност Алекс не изпитваше голямо желание да се запознае с жената, с която Елен бе изневерявала на Мондо. Мина му през ума да предложи среща на неутрална територия, но реши, че при тези обстоятелства това ще е проява на безсърдечност.

— Обясни ми как да стигна до вас — каза той.

Откри лесно апартамента. Мърчънт Сити беше кварталът на някогашните търговски складове, междувременно превърнати в престижни жилища за преуспели несемейни мъже и жени. Заемаше половината от втория етаж на сградата. Жената, която му отвори, беше пълна противоположност на Елен. Носеше протрити и прокъсани джинси, тениската й без ръкави разкриваше бицепси, които го накараха да предположи, че тя сигурно би могла да вдигне равностойността на собственото си тегло, без да се изпоти. Над лакътя на едната ръка имаше сложна татуировка, наподобяваща гривна с келтски мотиви. Късата й коса, намазана с гел, стърчеше нагоре като бодли на таралеж. Погледът й беше не по-малко бодлив. Беше свила тъмните си вежди над бледосините си очи, по устните й нямаше и помен от приветствена усмивка.

— Вие трябва да сте Алекс — каза тя с подчертан местен акцент. — Влизайте.

Алекс влезе след нея в просторно студио, което никога не би се появило на страниците на някое списание за вътрешно обзавеждане. Тук нямаше и помен от стерилен модернизъм — това беше жилище на човек, който е наясно с вкусовете и интересите си. Стената в дъното беше покрита от горе до долу с рафтове, претъпкани с книги, видеокасети, дискове и списания. Пред тях имаше комплексен тренажор, до него на пода се търкаляха гири. Кухнята не беше особено спретната, което подсказваше, че там наистина се готви редовно. Меката мебел беше избирана явно по удобство, а не по елегантност. Ниската масичка почти не се виждаше от натрупаните върху нея вестници и списания. По стените висяха снимки на прочути спортистки, поставени в рамки — от Мартина Навратилова до Елен Макартър.

Елен се беше свила в ъгъла на единия диван — ако се съдеше по състоянието на облегалките, тук някъде имаше котка. Алекс прекоси стаята и размени със снаха си обичайните символични докосвания по бузите. Очите на Елен бяха подпухнали, под тях имаше сенки, но иначе изглеждаше, че се владее.

— Благодаря ти, че дойде — каза тя. — Разбирам какво ти е струвало да тръгнеш насам, вместо да останеш да се радваш на бебето.

— Нали ти казах, тя е още в кувьоз, а и Лин е много изтощена. Казах си, че бих могъл да съм от полза тук. Но… — той погледна усмихнало към Джаки. — Доколкото виждам, има кой да се грижи за теб.

Джаки сви рамене. Враждебното изражение на лицето й не се промени.

— Работя като журналист на свободна практика, затова разполагам с времето си. Искате ли да пийнете нещо? Има бира, уиски и вино.

— Бих предпочел кафе.

— Нямаме кафе. Чай може ли?

„Друго си е да се чувстваш като желан гост“, каза си Алекс.