Вал Макдърмид - Далечно ехо

— Но са били заключени. Щяхме да научим, ако някъде във Файф Парк е било влизано с взлом.

— Но студентите постоянно сноват от жилище в жилище, сър, спят ту на едно, ту на друго място, остават при приятели — сигурно не би било никак трудно да се снабдиш с ключ и от друга квартира. Освен това те и четиримата са били към края на следването си — спокойно може да са запазили ключа от някоя от предишните си квартири.

Лоусън погледна внимателно Карен.

— Жалко, че не си била в някогашния следствен екип. Струва ми се, че тогава никой не се беше сетил за такава възможност. Сега, разбира се, е вече късно. Та как стои въпросът с останалите веществени доказателства? Още ли не си приключила?

— Нали имах няколко почивни дни за Коледа и Нова година — каза тя, за да се оправдае. — Но снощи останах до късно и приключих.

— Значи край, така ли? Веществените доказателства по случая Роузи Дъф са изчезнали безследно?

— Така излиза. Последният човек, който е пипал кутията, е инспектор Макленън — една седмица преди да загине.

Лоусън настръхна.

— Нали не намекваш, че Барни Макленън е укрил следствен материал?

Карен припряно отрече. През ум не й минаваше да хвърля сянка върху паметта на колега, загинал геройски при изпълнение на служебния си дълг.

— Не, съвсем нямах предвид такова нещо, сър. Просто исках да кажа, че каквото и да се е случило след това с дрехите на Роузи Дъф, то не е отразено в официалната документация.

Той отново въздъхна.

— Каквото и да е било, сигурно се е случило преди години. Нищо чудно и да са ги изхвърлили на боклука. Наистина, като си помислиш какви хора работят тук понякога…

— Има и друга възможност — инспекторът да ги е изпратил за по-нататъшни изследвания и те да са се загубили в лабораторията, защото е нямало кой да ги изиска обратно, или пък, когато са ги върнали тук, е нямало кой да ги приеме — предположи предпазливо Карен.

— Не изключвам и такава възможност. Но тъй или иначе, ясно е, че сега няма да можем да ги намерим — Лоусън започна да барабани с пръсти по бюрото. — Е, това е. Това студено досие се връща във фризера. Никак не ми е приятна мисълта, че трябва да го съобщя на сина й — той ми се обажда почти всеки ден.

— Все не мога да повярвам — как е възможно патоанатомът да не е разбрал, че е раждала?

— Ако бях на твоите години, и аз щях да си задавам същия въпрос — отвърна Лоусън. — Но той беше стар човек, а старите хора правят понякога глупости. Сега вече го знам, защото и аз съм тръгнал по същия път. Знаеш ли, понякога си мисля, че този случай беше обречен на провал от самото начало.

Карен долавяше ясно разочарованието му и знаеше отлично колко зле се чувства Лоусън, защото и тя не се чувстваше по-добре.

— Не мислите ли, че все пак си струва да поговоря отново със свидетелите? С четиримата студенти?

Лоусън направи гримаса.

— Много ми е интересно как смяташ да го осъществиш.

— Какво имате предвид, сър?

Лоусън издърпа чекмеджето на бюрото и извади един брой на „Скотсмън“ отпреди три дни. Вестникът беше сгънат на страницата, където поместваха некролозите. Той го плъзна по бюрото към нея, сочейки нещо с пръст.

„Кър, Дейвид Макнайт.

С дълбока скръб съобщаваме за внезапната смърт на доктор Дейвид Кър, от Глазгоу, Гардън Гроув, Биърсден — обичан съпруг на Елен, брат на Лин и син на Адам и Шийла Кър от Къркалди, Дъдингстън Драйв.

Погребалната церемония ще се състои в четвъртък, два часа следобед, в крематориума на Глазгоу, на Треста Роуд в Западните гробища. Цветя само от близки роднини.“

Карен вдигна учудено поглед.

— Но той трябва да е бил на четиридесет и шест-седем години? Починал е много млад!

— Трябва да следиш по-внимателно новините, Карен. Не чу ли за професора от университета в Глазгоу, убит от крадец в кухнята на собствения си дом миналия четвъртък?

— Нашият Дейвид Кър ли е бил? Онзи, когото са наричали Мондо?

Лоусън кимна.

— Самият „луд диамант“. В понеделник разговарях с инспектора, който води следствието. Исках да се убедя, че става дума за него. Доколкото разбирам, никак не са склонни да приемат версията с изненадания крадец. Жена му е кръшкала.

Карен изкриви лице.

— Гадна история.

— И още как. Е, какво ще кажеш за една разходка до Глазгоу днес следобед? Казах си, че можем да отдадем последна почит на един от нашите заподозрени.

— Мислите ли, че другите трима ще се появят?

Лоусън сви рамене.

— Били са най-добри приятели, но оттогава има двайсет и пет години. Въпрос на проверка, нали? Но ми се струва, че ще трябва да отложим разпитите. Да изчакаме малко, какво ще кажеш? Не ми се иска да ни обвинят и в безчувственост.