Вал Макдърмид - Далечно ехо

В залата на крематориума нямаше нито едно свободно място. Мондо може и да се беше изолирал от роднините си и от някогашните си приятели, но очевидно беше намерил хора, с които да ги замести. Алекс седеше на първия ред, Лин се беше сгушила до него. Бяха я изписали от болницата преди два дни, и тя още ходеше неуверено като стара жена. Той се беше опитал да я убеди да си остане, в къщи, но тя заяви категорично, че не може да не отиде на погребението на собствения си брат. Беше допълнила, че тъй като бебето беше още в болницата, нямаше какво да прави у дома, освен да се отдава на лоши мисли. Предпочиташе да е с близките си. Алекс не можа да й възрази. Така че тя седеше тук, стиснала здраво ръката на баща си, който още не бе успял да се отърси от шока — ролите на дете и родител бяха разменени. Майка й седеше от другата страна на баща й, заровила лице в кърпичката си.

Елен седеше малко по-настрани, свела глава, с присвити рамене. Сякаш беше спуснала преградна стена между себе си и околния свят. Поне бе проявила приличие и не пристигна на погребението под ръка с Джаки. Тя се изправи несигурно, когато свещеникът обяви последния псалом.

Разнесоха се звучните встъпителни акорди от музиката на Кримънд към двайсет и втори псалом и Алекс преглътна надигналите се сълзи. Звуците трепнаха, първоначално неуверено, докато хората успяха да налучкат верния тон, после се надигнаха тържествено около него. Но това е клише, казваше си той, раздразнен, задето се беше развълнувал толкова от традиционното погребално песнопение. Изпращането на Зиги беше по-искрено, адресирано конкретно към него, не се състоеше от повърхностно повтаряне на едни и същи фрази. Доколкото му беше известно, самият Мондо не стъпваше в църква, освен когато беше канен на венчавки, кръщенета и погребения. Тежката завеса в дъното на залата се отдръпна и ковчегът потегли в последния си път.

Последният стих заглъхна тъкмо когато завесата се затвори зад ковчега. Свещеникът произнесе заключителната молитва и поведе присъстващите навън. След него тръгнаха роднините на починалия — най-отзад вървеше Алекс, Лин се облягаше тежко на ръката му. Лицата на хората, покрай които минаваха, се плъзгаха край него като неясни петна, но някъде по средата на залата видя открояващата се, висока фигура на Уиърд. Кимнаха си, после Алекс продължи към изхода. Точно на вратата го очакваше изненада. Въпреки че не беше виждал Джеймс Лоусън в плът и кръв от времето, когато хората го наричаха „Джими“, бе виждал снимката му по вестниците. Алекс си каза, че присъствието му е проява на лош вкус, и зае мястото си в редицата на опечалените, за да приема съболезнования от присъстващите. Етикетът на сватбите и погребенията налагаше да се благодари на тези, които бяха присъствали на ритуала.

Имаше чувството, че хората никога няма да спрат да се точат. Шийла и Адам Кър изглеждаха съвсем объркани. Достатъчно страшно беше, че трябваше да погребат жестоко убития си син, а на всичкото отгоре трябваше и да разговарят с хора, повечето от които не бяха виждали никога преди, нямаше да ги видят и занапред. Алекс се чудеше дали мисълта за многото хора, дошли да изкажат съболезнованията си, можеше да бъде някаква утеха. Лично на него всички тези хора му напомняха единствено колко много се бяха отчуждили с Мондо през последните години. Той не познаваше почти никого.

Уиърд беше един от последните. Той прегърна Лин внимателно и каза:

— Ужасно съжалявам за тежката загуба.

Стисна ръката на Алекс и го потупа с другата над лакътя.

— Ще те чакам отвън.

Алекс кимна.

Най-сетне и последните присъстващи напуснаха залата. Стори му се странно, че Лоусън не мина да поднесе съболезнования. Сигурно беше излязъл през някоя друга врата. Толкова по-добре. Алекс се съмняваше, че щеше да успее да съхрани добрия тон. Поведе родителите на жена си през смълчаната се тълпа към колата на погребалната агенция. Помогна на Лин да седне удобно, провери дали всичко е наред и каза:

— Ще се видим в хотела, трябва първо да проверя дали тук всичко е наред.

Загриза го съвестта заради моментното облекчение, с което проследи колата, която потегли по алеята. За всеки случай беше паркирал по-рано тук собствената си кола — можеше да се наложи да се свърши нещо в последния момент. Но дълбоко в себе си признаваше, че просто искаше да си осигури малко време далеч от потискащата скръб на опечалените си роднини.

Някой постави ръка на рамото му, Алекс трепна и се обърна рязко.