Вал Макдърмид - Далечно ехо

— Сега пък ти се превръщаш в параноик — Алекс нямаше желание да си припомня тази младежка черта на Уиърд.

— Не си прав. Струва ми се, че разсъждавам съвсем разумно.

— И какво предлагаш да предприемем?

Уиърд се уви по-плътно в палтото си.

— Лично аз смятам още утре да отлетя обратно за Щатите. После ще изпратя жена си и децата някъде на сигурно място. Из пущинаците живеят достатъчно добри християни, които ще им дадат подслон — и никой няма да може да се добере до тях.

— А ти? — Алекс чувстваше как страховете и съмненията на Уиърд обземат и него.

Уиърд му отправи някогашната си вълча усмивка.

— Смятам да се оттегля в усамотение. Хората от паството ми знаят много добре, че свещениците имат нужда от време на време да остават насаме със себе си, да се отдадат на молитви и размисъл. Точно това смятам да направя и аз. За щастие проповедите ми се предават по телевизията, така че мога да ги изпращам на видеозапис, независимо от това къде се намирам. Ще мога да напомням за себе си на паството.

— Въпреки това не можеш да се криеш вечно. Рано или късно ще ти се наложи да се прибереш у дома.

Уиърд кимна.

— Знам, че е така. Но аз няма да бездействам, Алекс. Веднага щом намеря сигурен подслон за близките си и за себе си, ще наема частен детектив, за да открия кой е изпратил онзи венец на погребението на Зиги. Защото узная ли това, ще знам кого да търся.

Алекс въздъхна.

— Явно всичко си обмислил.

— Колкото повече мислех за онзи, първия венец, толкова повече въпроси си задавах. И тъй като човек трябва да си помогне сам, за да му помогне и Бог, съставих план за действие. За всеки случай — Уиърд постави ръка на рамото на приятеля си. — Алекс, съветвам те и ти да постъпиш по същия начин. Не носиш отговорност само за себе си — и Уиърд прегърна Алекс. — Пази се.

— Колко трогателно — разнесе се нечий груб глас наблизо.

Уиърд се отдръпна от Алекс и се обърна рязко. Първоначално не можа да разпознае едрия мъж, който ги наблюдаваше с мрачно изражение. Но после споменът разкъса завесата на годините и той отново се озова пред входа на бар „Ламас“, върнаха се болката и преживяният ужас.

— Брайън Дъф — каза Уиърд едва чуто.

Алекс гледаше ту единия, ту другия.

— Това ли е братът на Роузи?

— Да, той е.

Обърканите чувства, които бяха измъчвали Алекс дни наред, внезапно се сляха в прилив на ярост.

— За какво сте тук, за да злорадствате ли?

— На това май му викаха „поетична справедливост“, а? Един жалък убиец праща друг убиец по дяволите. Точно така, дойдох да злорадствам.

Алекс се хвърли напред, но Уиърд стисна здраво ръката му и го задържа.

— Остави го, Алекс. Брайън, нито един от нас не е докосвал и с пръст Роузи. Знам, че търсиш на кого да хвърлиш вината, но ние не сме я убили. Трябва да ни повярваш.

— Не съм длъжен да вярвам на нищо — Брайън плю на земята пред тях. — Искрено се надявах ченгетата този път да успеят да ви притиснат до стената. Но след като и сега няма да стане нищо подобно, какво ми остава, освен да злорадствам?

— Разбира се, че няма да стане! Не сме докосвали сестра ви, и ДНК-анализът ще го докаже! — Алекс вече крещеше.

Дъф изсумтя.

— Какъв ДНК-анализ? Онези шибани идиоти са загубили веществените доказателства?

Алекс зяпна.

— Какво? — прошепна той.

— Нали чухте. Което означава, че дългата ръка на закона няма да ви докопа и този път — устните на Дъф се изкривиха иронично. — Но това не можа да спаси приятелчето ви, а?

Той се обърна и си тръгна, без да погледне нито веднъж назад.

Уиърд бавно поклати глава.

— Вярваш ли на това, което каза?

— Защо му е да лъже? — Алекс въздъхна. — Знаеш ли, надявах се най-сетне всичко да се изясни. Как е възможно в полицията да бъдат толкова некомпетентни? Как може да изгубят единствените доказателства, благодарение на които можеше да се сложи край на цялата тази гадост? — и той махна с ръка към венеца.

— Какво се чудиш, не може да се каже, че и предишния път са успели да се покрият със слава. Защо сега да е по-различно? — Уиърд придърпа яката на палтото си. — Съжалявам, Алекс, трябва да тръгвам — той стисна ръката му. — Ще ти се обадя.

Алекс остана на място, като закован, зашеметен от скоростта, с която целият му свят се обърна с главата надолу. Ако казаното от Брайън Дъф отговаряше на истината, това ли беше причината за появата на тези зловещи венци? И ако бе така, дали двамата с Уиърд щяха да доживеят края на този кошмар?

Греъм Макфадън седеше в колата си и наблюдаваше. Ходът с венците се оказа блестящ. Хубаво беше човек да се възползва от всяка предоставила му се възможност. Нямаше как да отиде до Сиатъл, за да наблюдава ефекта от първия венец, но този път нямаше съмнение, че Маккий и Гилби разбраха отлично посланието. А това означаваше, че посланието е било правилно адресирано. Ако бяха невинни, нямаше изобщо да се впечатлят от напомнянето.