Вал Макдърмид - Далечно ехо

Алекс изсумтя.

— Тъкмо с Лоусън ли? С човека, който навремето се опита да изкопчи някакво признание от мен с помощта на симулирано съчувствие и малко супа от леща? Не е ли очевидно, че все още не е забравил случая и счита, че сме се измъкнали, щом дори дойде днес на кремацията? И ти смяташ, че той ще прояви разбиране?

— Лоусън може да е имал някакви подозрения, но поне те е отървал от побоя.

Алекс се хлъзна надолу по леглото и отпусна глава върху корема на Лин. Тя трепна и се отдръпна.

— Внимавай, раната.

Той се изтегли нагоре и се облегна на ръката й.

— Вероятно ще ми се изсмее в лицето.

— Но не е изключено и да приеме разказа ти достатъчно сериозно, та да направи някои проучвания. Не е в негов интерес да си затваря очите, ако има опасност неизвестно лице да се счита в правото си да раздава правосъдие. Дори да изключим всичко останало, това би представило полицията в недобра светлина.

— Във връзка с това трябва да ти кажа и още нещо — каза Алекс.

— Сега пък какво има?

— След погребението се появи единият от братята на Роузи Дъф. Изобщо не скри пред мен и Уиърд злорадството си.

Лин го изгледа стреснато.

— О, Алекс, трябва да е било ужасно — не само за вас двамата, но и за него. Горкият човек, явно още не може да се примири — след всички тези години.

— Това не е всичко. Той ни каза, че веществените доказателства по случая Роузи Дъф са били загубени. Изчезнали са доказателствата, благодарение на които подозрението можеше да бъде снето от нас, след подлагането им на ДНК-анализ.

— Шегуваш ли се?

— Де да беше така.

Лин поклати глава.

— Но това е още една причина да разговаряш с Лоусън.

— Мислиш ли, че ще му бъде приятно да му натрия носа за този гаф?

— Не ме е грижа какво ще му е приятно и какво не. Ти трябва да разбереш със сигурност какво става. Ако някой наистина е решил да си отмъщава, може именно съзнанието, че няма да получи желаното възмездие, да го е тласнало по този път. Обади се на Лоусън още утре. Уговори си среща с него. Това ще ме успокои поне малко.

Алекс стана и започна да се съблича.

— Щом е така, ще го направя. Но няма да е моя вината, ако Лоусън внезапно реши, че неизвестният изпълнител на присъди е прав и ме арестува.

Когато Алекс се обади да поиска среща с Лоусън, за негова изненада секретарката му записа час още за същия следобед. Остана му все пак време да отиде до офиса си за два часа — което допринесе допълнително за усещането му, че губи контрол върху живота си. Обичаше да следи работата отблизо не защото нямаше доверие на екипа си, а защото не се чувстваше добре, когато нямаше представа как се развиват събитията. Напоследък нямаше възможност да проверява какво става във фирмата, затова сега трябваше да навакса. Записа куп съобщения и доклади на един диск с надеждата, че ще може по-късно да ги прегледа у дома. Купи си някакъв сандвич, за да хапне в колата, и потегли обратно към Файф.

Празният кабинет, в който го въведоха, беше горе-долу два пъти по-голям от неговия. Каза си, че привилегиите на ранга винаги са по-видими в обществения сектор, и започна да оглежда масивното бюро, картата на Шотландия, поставена в тежка рамка, дипломите и грамотите на Джеймс Лоусън, изложени на видно място. Седна на стола за посетители и установи с усмивка, че той е доста по-нисък от другия, поставен зад бюрото.

Не му се наложи да чака дълго. Вратата зад него се отвори и Алекс се изправи припряно. Каза си, че времето не се е отнесло добре с Лоусън. Кожата на лицето му беше загрубяла и набръчкана, с две морави петна на бузите, дължащи се на спукани капиляри; това можеше да означава две неща — че пие много, или че прекарва много време на открито, изложен на суровия източен вятър, който брулеше често във Файф. Но погледът му бе все така проницателен. Алекс забеляза, че го оглеждаше от горе до долу.

— Господин Гилби — каза Лоусън. — Съжалявам, че ви накарах да чакате.

— Няма защо, предполагам, че сте много зает. Благодаря ви, че приехте толкова бързо да се срещнем.

Лоусън мина покрай него, без да се ръкува.

— Винаги ми става интересно, когато човек, свързан с някое разследване, пожелае да говори с мен.

Той се разположи на кожения си стол и подръпна сакото на униформата си, за да оправи гънките.

— Видях ви на погребението на Дейвид Кър — започна Алекс. — Бях по работа в Глазгоу и се възползвах от възможността да поднеса последните си почитания.

— Не ми се вярва Мондо да е оставил положителни спомени у хората от полицията във Файф — каза Алекс.